Мери Пътни: Розата и херцога

— Озапти още малко кръвожадните си инстинкти. Все още не знаем защо го е направил.

Сега, като се върна в спомените си назад, Стивън си припомни, че първите умерени болки действително бяха започнали по времето, когато се бе възстановявал от хранителното отравяне. И пристъпите винаги го бяха поразявали малко след вземането на таблетките. Както бе казал Кинлок, беше дяволски добре замислено.

— Блакмър — попита с леден глас той, — какво, по дяволите, съм ти сторил, че да заслужа подобно отношение?

— Никога не съм възнамерявал това да стигне чак дотам. — Лекарят се облегна на стената, като трепереше видимо. — Аз… смятах да изчакам, докато преживеете няколко лоши пристъпа. И след това щях да ви „излекувам“ като по чудо.

— Значи едва не уби един човек, за да подхраниш амбициите си — възкликна невярващо неговият колега. — Как е възможно лекар да падне толкова ниско? Не го застрелвай, полковник. Той заслужава да му накълцат черния дроб с тъп скалпел.

Стивън се намръщи, опитвайки да разбере. Това не можеше да е всичко.

— Все още не си обяснил защо. Ти си лекар, уважаван в нашия край. Проспериращ. От години си в много добри отношения с овдовялата сестра на викария. Не се нуждаеш от чудеса, за да затвърдиш положението си. — Изведнъж го порази ужасяваща мисъл. — Или си отровил и други твои пациенти под предлог, че ги лекуваш? Божичко, ти лекуваше Луиза, когато умря!

— Не! — възкликна бурно Блакмър. — Кълна се, никога не съм вредил умишлено на друг пациент. Определено не на херцогинята.

Колкото и да беше странно, Стивън му повярва. Ако лекарят беше способен да лъже така убедително, щеше да отрече отравянето.

— Но това отново ме кара да се питам защо само аз съм бил така благословен с твоето внимание. Да не би да си републиканец, който презира аристокрацията като цяло? Или просто мразиш мен самия?

Блакмър бе навел глава, а гърдите му се вдигаха и отпускаха. Но той така и не отговори.

Тежкото мълчание бе нарушено внезапно от Розалинд, която си пое рязко дъх и възкликна остро:

— Блакмър, веднъж съпругът ми ми каза, че си бил намерено дете, отгледано от енорията. Кой беше баща ти?

Той вдигна рязко глава и я загледа. Лицето му беше посивяло.

— Ти… отгатна.

— Само го погледнете внимателно. — Херцогинята местеше проницателния си поглед от Блакмър към Майкъл и Стивън, и отново към Блакмър. — Формата на лицето, ръста и цвета на очите. Същите сивозелени очи като Стивън. Приликата не е така силна както между Стивън и Майкъл, но я има. Бащата на Блакмър е старият херцог.

Думите й изненадаха останалите, всички се умълчаха. И тогава Майкъл се обади с отвращение:

— Тази свиня не ми е никакъв брат.

— Майкъл! — Стивън накара с поглед по-малкия си брат да замълчи. — Премести очи към лекаря, който все още стоеше в сянка, облегнат на стената. — Ела тук.

Блакмър се приближи до леглото с вид на човек, който се качва на ешафода. Майкъл го последва, готов да нанесе удар, ако онзи опита нещо.

Херцогът се взря в лицето му; сега вече виждаше ясно приликата. Както бе казала Розалинд, тя не бе така силно изразена, както между тях двамата с Майкъл, но определено я имаше. Човекът, който за малко не го беше убил, му беше полубрат.

— Какво се надяваше да спечелиш като ме убиеш? Да си отмъстиш заради факта, че аз съм законен, а ти — не? Не аз съм виновен за това. Като ми навредиш, няма да промениш обстоятелствата на твоето раждане.

Тъй като Блакмър не отговори, Розалинд се намеси:

— Той не е искал отмъщение, а внимание, приемане. Коя беше майка ти?

— Доячка, умряла е при моето раждане. Нямала семейство и така и не назовала бащата на своето дете, затова ме предали на енорията. — Блакмър затвори уморено очи. — Бях осемгодишен, когато един ден старият херцог мина на кон край нивата, която плевях. Повика ме и ми каза, че съм негов син и ще се погрижи да получа подобаващо образование и уважавана професия. Освен това добави, че като порасна, ще ме признае публично, но така и не го направи. Когато умря, без да ме нарече свой син, се вбесих. Бях много озлобен. Най-накрая то се превърна в… в нещо като лудост. Разбрах до каква степен съм полудял едва когато ти напусна абатството и осъзнах, че не мога да спра това, което бях започнал. — Очите му се разшириха; сивозеленото бе придобило гранитни отсенки. — Исках да… да бъда от значение за теб. Ако не можех да бъда Кениън, поне можех да бъда блестящия лекар, спасил живота ти.

— Искал е връзка, която да стига много по-дълбоко от професионалните услуги — поясни троснато Розалинд. — Да се отнасяте към него като към приятел.