Мери Пътни - Дивачката

Твърде разгневен, за да проявява предпазливост, младият мъж също скочи върху издатината. Приземи се тежко и пръстта се свлече под тежестта му. Започна да пада и за един ужасяващ миг осъзна, че е обречен.

Ръката му отчаяно се размаха и в последната минута улови някакъв храст. Вкопчи се в извитите клони. Мериъл сигурно се бе приземила много по-леко, а и тя познаваше замъка като пръстите на ръката си. Въпреки това измамата й бе много опасна. Може би тя не осъзнаваше риска от стореното. Доминик наистина нямаше никаква представа какви мисли се въртят из малката й красива главица.

Когато се успокои, той се облегна на стената и започна бавно да се приплъзва по скалата към мястото, където се бе спотаила Мериъл. Е, беше се позабавлявала за негова сметка, но ако си въобразяваше, че се е отървала, я очакваше огромно разочарование.

Скрита зад буйните храсталаци до някогашния крепостен ров, Мериъл търпеливо чакаше Ренборн да се появи. Погледът й обаче бе вперен в главната порта на замъка, та за малко да не го забележи, когато изневиделица изникна зад крепостната стена. Беше минал по нейния път. Глупак! Можеше да се убие!

Но все пак достатъчно умен, за да разбере какво е направила. Веднъж бе изиграла същия номер на един упорит лекар, който се влачеше след нея, за да изследва лудостта й. Глупакът бе избягал като пощурял от замъка, крещейки, че трябва да пресушат реката. След инцидента дамите набързо го бяха отпратили.

С потъмняло от гняв лице Доминик Ренборн се спускаше надолу по хълма към скривалището й. Мериъл се усмихна и леко се отдръпна навътре, за да изчезне от погледа му.

Мъглата се бе вдигнала. По-късно щеше да се върне в къщата, за да хапне нещо, но сега със задоволство продължи по любимата си пътека сред дърветата, наслаждавайки се на хладната сянка и нежната песен на птиците.

Вече беше в най-гъстата част на гората, когато чу друг звук, нисък и изпълнен с болка. Мериъл спря и се намръщи. Звукът се разнесе отново — нещо средно между ръмжене и скимтене. Някъде наблизо явно имаше страдащо животно.

Тръгна по посока на звука и излезе на малка поляна. Видя двойка лисици. Мъжката обикаляше около женската, чиято предна лапа бе попаднала сред острите метални зъбци на капана. Мериъл затрепери от гняв. Бракониери!

По-рано през пролетта бе срещнала същата двойка лисици. Тогава бяха в любовния си период. Припомни си как гърлото й се бе стегнало при вида на очарователното им чифтосване. Сега сигурно отглеждаха малките си някъде наблизо. По невнимание обаче женската бе паднала в капана. Лежеше настрани и дишаше тежко, а очите й бяха пълни с болка и страх. Дясната й предна лапа бе смазана от острите зъбци.

Загрижена, Мериъл потисна гнева си и пристъпи напред. Лисугерът издаде остър писък и се скри в храстите. Момичето бавно приближи към животното, като издаваше тихи монотонни звуци, за да го успокои. Но без особен успех. Когато протегна ръка, лисицата злобно оголи зъби и пухкавата й опашка удари земята.

Мериъл бързо отдръпна ръката си. Обикновено дивите горски създания в Уорфийлд не се плашеха от нея, но лисицата явно можеше да бъде опасна заради силната болка.

Някъде наблизо изпука клонка. Дали бе Ренборн? Не, неговите стъпки бяха много по-леки. Навярно бе бракониерът. Мериъл побърза да се скрие зад едно дърво в другия край на поляната.

След миг от близкия храст изникна младеж, облечен в груби селски дрехи. През рамото му бе преметната торба, а погледът му бе насочен към капана. Бракониер, нахлул в земите й и заплашващ живота на дивите създания, които бяха поверени на грижите й!

Мериъл ахна, когато непознатият измъкна нож. Нима се канеше да пререже гърлото на лисицата!

С яростен вик тя скочи на крака и се хвърли към негодника.

Ако не бяха уменията му на следотърсач, Доминик никога нямаше да я открие. Тя се придвижваше безшумно също като стопилата се преди малко мъгла. Но тук-там по зелената трева бяха останали следи от стъпките й и той скоро я настигна.

А сега какво? Изкушаваше го мисълта здравата да я натупа, но дълбоко се съмняваше, че това наказание е подходящо за една млада дама на двадесет и три години. Дори и за такава лудетина с отвратително чувство за хумор.

Тогава смразяващ кръвта женски вик разцепи тишината. Сърцето му замря. Този път това не бе лъжливо самоубийство, а писък от неподправен ужас. Доминик хукна, питайки се какво ли би могло да я заплашва. В парка едва ли имаше опасни животни.