Мери Пътни - Дивачката

През следващите няколко минути Пегас изразходваше натрупаната енергия със серия подскоци и енергични къчове. Макар че не бе с лош нрав, явно нямаше нищо против да подложи на малко изпитание ездача си. И двамата се позабавляваха, докато накрая Доминик му показа недвусмислено, че е време да се укроти.

С усмивка спря пред Мериъл. Щеше да му е трудно да върне Пегас на брат си. А може би Кайл ще се съгласи да му го продаде? Макар че цената му вероятно ще е колкото годишната му издръжка.

Мериъл наблюдаваше, облегната на каменната стена на конюшнята. Роксана бе застанала закрилнически до господарката си. Момичето сигурно очакваше да си разбие главата в настилката. Запита се дали щеше да се разтревожи.

После се отърси от тези мисли и рече спокойно:

— Готов е да приеме една дама върху седлото си, Мериъл. Ела! — Вежливо й подаде ръка.

Не би могъл да се обзаложи, че ще я примами да се качи на коня, но тя бавно пристъпи, без да отделя поглед от подкованите копита на Пегас.

Спря се на една ръка разстояние и с усилие преглътна. После улови припряно Доминик, сякаш се боеше да не се откаже, и сложи босия си крак на стремето. Той леко я повдигна и тя се озова зад него. Краката й обгърнаха лъскавия гръб, а слабите й ръце се сключиха около кръста му.

Доминик погледна надолу и видя разголените й прасци. Тази гледка в комбинация с мекото й тяло, притиснато до неговото, го заля с топлина. Позата им бе прекалено интимна.

Мислено обаче прокле еротичните си помисли.

— Ще видиш колко различен изглежда Уорфийлд от гърба на коня.

С тези думи дръпна поводите и Пегас бавно потегли. Мериъл се притискаше тъй силно към него, че той усещаше всяка извивка на тялото й. Тя със сигурност вече бе зряла жена, а не малко момиченце.

Вперил поглед право напред, младият мъж насочи Пегас към тревистата алея зад къщата. Роксана ги последва. Конят пристъпяше плавно и постепенно Мериъл отслаби хватката си.

— Сега ще препуснем в лек тръс, така че се подготви — рече Доминик.

Дали го разбра? Във всеки случай изобщо не помръдна.

— Минаваме в лек галоп — предупреди я той след няколко минути.

Хвана здраво юздите, премести тежестта си напред и заби колена в хълбоците на коня. Пегас с радост се понесе по алеята. Листата на дърветата шумоляха, а вятърът рошеше косите им.

Мериъл се засмя от удоволствие и сякаш сребърни звънчета зазвъняха из въздуха. Досега никога не я бе чувал да се смее. Сърцето му подскочи развълнувано. Искаше му се да я вземе в прегръдките си и да сподели радостта й.

Хубави мисли му минаваха, няма що! И то върху гърба на коня! А и тя не бе негова, за да има правото да я прегръща. Дори все още не принадлежеше и на Кайл. И може би никога нямаше да му принадлежи. И въпреки това искрената й радост бе заразителна.

Вече приближаваха железните порти. Доминик забави Пегас и рече през рамо:

— Денят е толкова хубав. Смятам да те заведа до селото…

Тя нададе ужасен звук, пусна го и скочи.

Смаян, Доминик спря коня и рязко се извърна. Мериъл тупна на земята и се претърколи в тревата. Сред развените й поли се бялнаха голите й крака. Доминик се спусна след нея, изплашен, че може да си е счупила някоя кост или да се е ударила. Преди обаче да успее да я стигне, тя се изправи и хукна към дърветата, които обграждаха алеята.

Доминик завърза юздите за един клон и затича.

— Мериъл, почакай!

Роксана внезапно се изпречи на пътя му и изръмжа оголвайки острите си зъби. Доминик се закова на място. Кучето го харесваше, но явно нямаше да се поколебае да го разкъса, ако заплашваше господарката му.

Пое си дълбоко въздух. Каза си, че Мериъл не би могла да тича, ако се е наранила при падането, а тя вече бе изчезнала из дебрите на парка.

Дали уплахата й, че ще излезе извън стените Уорфийлд, бе признак на лудост? Едва ли, след като имението винаги е било нейно убежище.

Искаше му се някой да го бе предупредил какво ще се случи, ако реши да я изведе извън Уорфийлд.

Доминик се събуди призори. В съня си се бе носил из небето, възседнал летящ кон. Зад гърба му, обвила ръце около кръста му, се смееше девица със сребристоруси коси. Смехът й огласяше небесната шир като стотици сребърни звънчета. В реалния живот нямаше такъв късмет. След злочестия край на ездата им, Мериъл сякаш бе изчезнала.

Нищо не се получи от предложението му да й почете гръцки митове и легенди след вечеря. Въображението му вече бе нарисувало идилична картина — двамата с Мериъл седят край огъня, тя го слуша замечтано, а той и разказва любимите си истории. Може би дори щеше да й изрецитира предпочитаните си поети.