Мери Пътни - Дивачката

Май по-добре да почете на котката. Джинджър поне обичаше да спи край огъня, след кота бе бродил навън в дъжда. Само един Бог знаеше къде господарката му е прекарала нощта. Доминик се надяваше да не се е скрила в някоя влажна и тясна хралупа.

Мисълта как трепери нещастна и самотна не му даваше мира и прогонваше съня му. Стана, отида до умивалника и наплиска лицето си със студена вода. Докато се бършеше, погледна през прозореца. Над земята се стелеше гъста перлено сива мъгла. Макар че слънцето скоро щеше да изгрее, едва различаваше подредените лехи в градината.

Присви очи и мярна някакъв силует. Мериъл! Зарадва се, като видя, че явно бе прекарала нощта в къщата на топло и сухо. Но, къде по дяволите, се бе запътила в този ранен час? Навлече дрехите си с небрежност, която направо би възмутила Морисън и се спусна по стълбите.

Мериъл вече бе изчезнала, но той продължи в посоката, в която я бе видял да крачи. След няколко минути зърна дребната й стройна фигура. Намали крачка, питайки се на какво всъщност се надява с това преследване. Да моли за прошка, задето я бе изплашил предния ден? А може би момичето вече бе забравило за инцидента.

Но съществуваше и друга, по-мрачна вероятност — случилото се да я отблъсне и тя никога вече да не се приближи до него. Така нямаше да се справи със задачата си. Опита се да си се представи като господар на Брадшо Манър, но безуспешно. Може би окончателно бе провалил шансовете за евентуален брак между брат му и лейди Мериъл.

В гърдите му се надигнаха смесени чувства. Колкото и да желаеше Бродшо Манър, тази натрапена роля започваше да му тежи. Мерил заслужаваше много повече от една подла измама. Тя заслужаваше мъж, който ще е истински загрижен за нея, а не някой, който толкова малко се интересува от бъдещия си брак, че дори не си прави труда да ухажва своята избраница. О, Кайл никога не би наранил някое невинно същество. Той просто щеше да я пренебрегва. Нямаше да си помръдне и пръста да я опознае, да открие колко неповторима и специална жена е.

Замисли се за всичко, което мразеше у брат си. После тръсна глава и се опита да бъде по-практичен. Според него предишния ден Мериъл искрено се бе наслаждавала на ездата. Може би е способна да се справи и сама, ако има на разположение собствен кон? Без съмнение притежаваше известна интелигентност.

Вече бе започнал да подозира, че е способна да върши много повече неща, отколкото компаньонките и предполагаха. В желанието си обаче да я защитят, те се бяха постарали да отстранят от пътя й всякакви предизвикателства.

В този миг Мериъл почти се изгуби от погледа му. Доминик ускори крачка. Тя се движеше удивително пъргаво и много лесно можеше да я изгуби в гъстата мъгла.

Мъглата му напомни за детството и за Шотландия, където двамата с Кайл дебнеха и преследваха сърни. Доминик бе по-добрият, защото притежаваше усет да предугажда движенията на плашливите животни и бе впечатлил дори Олд Доналд. Но не му даваше сърце да стреля. Сърната бе твърде красиво животно, за да бъде погубено поради една прищявка.

Кайл също не изпитваше удоволствие да убива, но не се колебаеше да го стори. Имаше точно око и хладнокръвно поваляше жертвата си. Графът на Рексъм бе много горд с наследника си.

Уроците на Олд Доналд му бяха много полезни днес, защото Мериъл бе неуловима като горска сърна. А със светлата си коса и с развяващите се дрехи приличаше на изплъзващо се привидение.

Отдавна бяха излезли извън пределите на облагородените градини. Сгъстяващата се мъгла бе знак, че наближават реката. Пътеката се стесни и стана по-стръмна. Налагаше се да внимава къде стъпва, като не откъсва поглед и от дивеча си.

Започна да се задъхва. Как бе възможно толкова крехко създание да се катери така? Вдигна глава и се огледа, и застина на място. Не можеше да повярва на очите си. Пред него, високо в небето, застрашително се издигаха назъбените каменни стени на древен замък, сякаш оживял от старинно предание. Усети как целият изтръпва. На картата на имението това място бе отбелязано като „Нормандските руини“. Наоколо витаеше нещо тайнствено и зловещо.

Мериъл мина през извития вход във високата външна стена. Някога там навярно е имало масивни дървени порти, но сега отворът бе запълнен само от кълба гъста мъгла. Доминик спря нерешително. Дали бе разумно да я последва вътре?

Но не бе стигнал толкова далеч само за да се откаже в последния миг. Безшумен като мъглата, той се промъкна през някогашните врати и пристъпи в древния замък.