Мери Пътни - Дивачката

Мериъл веднага разбра кой я следи. Енергията му я изгаряше. Стисна устни. Трябваше да вземе със себе си Роксана, която с радост щеше да препречи пътя му. Но кучето вече бе старо и костите го боляха от влагата, затова я остави да си почива.

Обичаше магията на мъглата, начина, по който променяше познатия пейзаж, превръщайки го в нещо странно и необикновено. Щеше да посрещне сама изгрева на слънцето, ако онзи красавец не вървеше по петите й. Лесно би могла да му се изплъзне. Но си припомни колко се уплаши, когато скочи от коня му, затова й хрумна нещо по-добро. Този път наистина ще го разтревожи здравата!

Докато се изкачваше по познатата пътека към стария замък, въображението й чертаеше картина на крепостен ров, пълен с вода, по която се носят бели лебеди. Лудуващи коне и призрачни знамена, дами в дълги кадифени рокли, рицари, препускащи из бойното поле сред облаци прах. Картината бе толкова жива, че се питаше дали не е живяла в замъка в дните на неговия разцвет. Хирал, индийската й бавачка, й бе казала, че през вековете хората се прераждат отново и отново. Мериъл не вярваше много на думите й, но със сигурност това, което я свързваше с Уорфийлд, не беше плод само на един човешки живот. Мислено се помоли за душата на Хирал, която бе загинала в Алури. Милата й бавачка заслужаваше да се прероди в един по-добър и уютен свят.

Обикновено Мериъл стигаше само до пустия замък, но днес прекоси вътрешния двор и се запъти към каменните стъпала, водещи към назъбените кули. Докато се изкачваше, запя една от злокобните, погребални песни без думи, които някога бе чувала в Индия. Гласът й отекна, тайнствен и завладяващ като зов на изгубена душа.

Стигна до широката каменна стена и погледна към реката. В ясен ден оттук се откриваше прекрасна гледка към хълмовете на Уелс. Но тази сутрин едва успяваше да различи пенливите води, които заобикаляха замъка от трите му страни. Нейният предшественик, Ейдриън от Уорфийлд, много добре е избрал мястото за тази непристъпна крепост. И макар че през вековете Уорфийлд Касъл е бил нападан няколко пъти, никога не е бил завладяван.

Без да спира да пее, Мериъл тръгна по каменната стена. Стъпваше много внимателно. Накрая стигна до целта си. Песента й се извиси в кресчендо, когато се изкачи върху най-високия зъбер. Лекият вятър развя непокорните й кичури. Топлият бриз и слънцето скоро щяха да прогонят мъглата.

Погледна надолу. Тялото й се полюшваше в ритъма на песента, а широките поли на дрехата й се издуваха. Камъкът студенееше под босите й крака.

После зад нея се чу вик, изпълнен с ужас, а тя полетя.

— Мериъл! Мериъл!

С разтуптяно от нарастваща паника сърце, вземайки по три стъпала наведнъж, Доминик се изкачи на стената. Извика с все сила, сякаш викът му щеше да спре смъртоносния й полет.

Изтича към мястото, откъдето бе скочила, и диво се заозърта. Реката бе далеч, твърде далеч. Едва ли някой би могъл да оцелее при подобно падане, но той огледа трескаво водите, надявайки се да открие някаква следа от нея. Нищо.

Прилоша му и се олюля. Изпита желание също да скочи. Не за да я спаси, вече бе твърде късно за това, а като изкупление, задето бе тласнал едно невинно създание към смъртта. Дълги години Мериъл бе живяла мирно и спокойно, докато не се появи той и не унищожи и последните нишки здрав разум, които я придържаха към този свят. Беше започнал да гледа на нея като на напълно нормално момиче, което от време на време си има някои странни прищевки. И заради глупостта му, заради липсата на разбиране, тя сега се носеше в ледените води като мъртва птичка, чиито полет внезапно е бил скършен.

В същия миг с периферното си зрение улови някакво движение отдясно, в другия край на каменната стена. Извърна глава и смаяно се втренчи натам. Зелена дреха?

Питайки се дали въображението не си играе с него, Доминик се надвеси над амбразурата и погледна надолу.

Беше помислил, че стената на замъка се издига точно на ръба на скалата, но сега видя, че под него, в подножието на амбразурата, с течение на вековете се е образувала издатина от пръст и изгнили растения, широка около три метра.

Доминик присви очи и различи върху влажната земя очертанието на малък бос крак. Тя бе жива! Жива! Отпусна се до стената, изпълнен с облекчение.

Ала облекчението му много бързо бе заменено с гняв. Малката вещица нарочно се бе опитала да му изкара акъла от страх! Може би го наказваше заради необмисленото му желание да я изведе извън пределите на Уорфийлд.