Мери Пътни - Дивачката

— Кажи ми името си. Аз съм гост в Уорфийлд, затова не мога да ти обещая нищо. Обаче, ако мислиш, че трудът ще те държи далеч от бракониерството, ще попитам управителя на фермата дали не се нуждае от допълнителна работна ръка.

— О, сър! — изумено промълви момчето. — С радост шъ, върша всяко почтено нещо.

Едва ли щеше да печели много, но поне нямаше повече да рискува да бъде изпратен в колониите и да остави майка си сама, с пълна къща гладни деца. Доминик се наведе и взе падналата ловджийска чанта и ножа.

— Можеш да си ги вземеш, но капанът остава тук.

Момчето кимна.

— Благодаря ви, сър. Казвам се Джем Браун.

— Джем Браун. Добре, вдругиден иди да се представиш на управителя на Уорфийлд. Дотогава ще съм говорил с него. А сега си върви. — По време на военната си кариера, Доминик бе усвоил някои доста свирепи гримаси и сега изобрази на лицето си една от тях. — И не забравяй какво ти казах — стой по-далеч от парка!

Джем бързо изчезна в гората. Докато го наблюдаваше как се отдалечава, Мериъл издаде съскащ звук като котка. Би било забавно, ако поведението й не показваше ясно колко е далеч тя от едно нормално момиче.

Доминик обаче отпъди тази болезнена мисъл и рече:

— Време е да видим какво можем да направим за тази бедна лисица. Само за момент.

На път за поляната бе минал покрай малък поток. Сега се върна при него, извади носната си кърпа и я натопи в бистрата студена вода. После се приближи към уловената в капана лисица. Мериъл бе коленичила до нея със загрижено изражение.

Животното изръмжа, когато и Доминик коленичи. Знаеше, че ще е трудно да спечели доверието му. Затова впери поглед в очите на лисицата, мислено изпращайки послание, че има добри намерения и че е приятел.

— Спокойно, спокойно, мила! — меко заговори той. — Първо ще те освободим. После ще прегледам крака ти. Не се тревожи. Знаеш ли, навремето смятах да ставам ветеринарен хирург и постоянно ходех по петите на ветеринаря в Дорнлей. Така научих как да се грижа за болни коне, крави и овце. Но баща ми сигурно щеше да получи удар, ако бях настоял да се заема с толкова обикновена професия.

Говореше със собствената си интонация, но се сети, че не бива да казва нищо, което би го издало, че не е Кайл. Докато професията на ветеринарен хирург би била възмутителна за един втори син, то за първородния и наследника на богатството и титлата на Рексъм тя би била направо немислима.

Затова Доминик реши, че вместо да говори за някогашните си амбиции, по-добре да говори за лисицата — колко великолепна опашка има и колко красиви навярно са малките й. Когато реши, че животното се е поуспокоило, той постави длан върху гъстата мека червена козина в горната част на крака й. Тя потрепери, но прие докосването му.

Огледа капана. В Дорнлей пазачите на дивеч понякога използваха капани за лисици, за да им попречат да унищожават гнездата на птичките, но досега никога не бе виждал такова чудо отблизо. Металните зъбци се бяха впили в предната лапа. Една еластична пружина отзад здраво ги стягаше.

След като разбра как работи механизмът, Доминик стъпи върху пружината. Металната челюст тутакси се отвори и Мериъл нежно освободи животното.

— Скоро ще си бъдеш при малките — промърмори Доминик, когато капанът отново се затвори. Надяваше се да казва истината. Ако раната се окажеше лоша, щеше да бъде по-милостиво горкото животно да се убие.

Младият мъж отново коленичи и почисти раненото краче с мократа кърпа. Усети изумлението на Мериъл, задето лисицата му позволяваше да я докосва, но изобщо не я погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху животното.

След като изми кръвта, облекчено въздъхна.

— Имаш късмет, мила. Нито една кост не е счупена, нито едно сухожилие не е скъсано.

Раната обаче все още кървеше. Ако беше кон или куче, щеше да я намаже с мехлем и да я превърже, но в случая се съмняваше, че това би свършило работа. Лисицата вероятно ще гризне превръзката и нищо чудно да стане по-лошо.

— Следвайте инстинктите си, госпожо Лисано.

Животното изправи глава и заблиза раната. След малко кръвта спря.

— Готова ли си да си идеш у дома? — нежно попита Доминик.

Лисицата бавно се изправи на крака. От другия край на поляната се разнесе ръмжене. Тя рязко вдигна глава и наостри уши. После с малки подскоци се отправи натам, за да се присъедини към разтревожения мъжкар. Макар че влачеше ранената лапа, все пак се движеше доста добре. Откъм храстите се разнесе радостен писък — мъжкарят приветстваше завръщането на половинката си.