Мери Пътни - Дивачката

— Смятам, че ще се оправи — рече Доминик, трогнат от разигралата се сцена. — Ако знаеш къде е бърлогата й, може през следващите дни да й носиш храна, докато се възстанови напълно.

Едва тогава погледна към Мериъл, която все още клечеше на няколко метра от него и наблюдаваше лисиците. На лицето й бе изписано истинско задоволство.

После извърна глава и за пръв път го погледна право в лицето. Доминик затаи дъх, смаян от бистрите зелени дълбини на очите й. Бе я мислил за откачена и духовно осакатена.

Сега осъзна колко далеч е бил от истината. Умът на Мериъл просто беше необикновен. Тя добре познаваше тази земя и създанията, които я обитаваха, и бе готова да ги защитава, независимо на какъв риск излагаше самата себе си. А понеже той бе помогнал на лисицата, сега тя му позволяваше за миг да надзърне в душата й.

Мериъл леко докосна ръката му — безспорен израз на благодарност. Искаше му се да улови тази малка, но здрава ръка, да усети топлината и силата й. Вместо това пое дълбоко въздух.

— Радвам се, че можах да помогна, Мериъл.

Чувствата помежду им се бяха променили. Всяка бъдеща връзка щеше да бъде желана от двете страни.

Макар че вече бе станал твърде значим, за да може да го пренебрегва, Мериъл не знаеше, че има милостива душа. Но със своите докосвания, думи и искрено състрадание той успя да помогне на ранената лисица. Дори самата тя не бе способна на това.

Явно притежаваше неоспорима сила. Умението му да лекува бе просветлило златната енергия, която се излъчваше от него. Мериъл бавно се изправи на крака. Той стори същото. Беше сериозен. Не откъсваше поглед от лицето й. Очите му бяха великолепно сини, умни и искрящи от стаен хумор и разбиране. Не само я гледаше, а проникваше дълбоко в душата й.

Мериъл потръпна при мисълта, че някой може да се доближи толкова близо до нея и да я опознае толкова добре. Ала също както при лисицата страхът й отстъпи пред инстинктивното доверие.

Досега мислеше, че на тази земя не съществува друго човешко същество като нея.

Може би бе грешила.

След инцидента с лисицата Мериъл и Доминик се върнаха в къщата, потънали в приятелско мълчание. Каквото и дяволче да я бе подтикнало по-рано да избяга от него, сега вече бе изчезнало.

Двамата влязоха в кухнята за импровизирана закуска. Присъствието на Мериъл бе нещо обикновено тук, но появата на виконта ужаси готвачката и помощничките й. Едно беше знатен благородник да влезе, за да поръча храна за пикник, а съвсем друго — да седне до изтърканата дървена маса и да похапва с наслада варени яйца, препечени филийки и чай. Доминик се опита да ги успокои, но резервираните маниери на Кайл само влошиха нещата.

След като се нахраниха, Мериъл се запъти към задната част на къщата, откъдето се излизаше в градината с дългите цветни лехи, обградени с ниски чемшири. Доминик бе видял от прозореца на стаята си, че те образуваха различни фигури. Разделяха ги пътеки, настлани с каменни плочи. Ефектът бе поразителен.

Цветята в няколко лехи обаче вече бяха прецъфтели, а местата бяха почистени, прекопани и подготвени за засаждането на новите растения. Отстрани бяха наредени ръчни колички, пълни със свежи стръкове. Доминик вече бе започнал да осъзнава, че поддържането на градините изисква постоянна и неуморна работа.

Мериъл се приближи до едната количка и взе овехтялата сламена шапка, която някой — вероятно Кемал — бе оставил там за нея. Нахлупи я ниско на главата си и се зае да изважда растенията и да ги подрежда върху старателно оформените гнезда. Внимаваше да оставя равни разстояния между тях.

После взе лопатката, коленичи и засади първия карамфил. След това се изправи и подаде лопатката на Доминик с жест, който красноречиво казваше:

— Покажи ми дали можеш да направиш същото.

Той взе инструмента и коленичи край лехата. Изведнъж му хрумна странната мисъл, че тя не говори, защото не иска.

Започна старателно да копае гнездото, после постави в него растението и грижливо утъпка пръстта.

Изпълнен с абсурдното желание да спечели одобрението й, той вдигна глава. Лицето й бе засенчено от широката периферия на сламената шапка, но кимването й красноречиво изрази задоволството й. Тя пристъпи към следващото гнездо и взе друго растение от количката.

Доминик се усмихна и се залови да копае. Дали граф Рексъм ще се зарадва да разбере, че по-малкият му син, източник на постоянни разочарования, току-виж се оказал доста способен градинар? Подсвирквайки си тихо, той се зае със следващото растение.