Мери Пътни - Дивачката

След време госпожа Маркс се изправи и даде знак, че е време дамите да се оттеглят. Двамата мъже се изправиха галантно, за да изпратят жените. Доминик забеляза, че Мериъл се насочи в обратна посока.

— Изглежда Мериъл не обича да седи в салона — отбеляза той, докато отново сядаше.

— Не. — Лорд Еймуърт се протегна към гарафата с портвайна върху малката масичка. — Понякога по-късно се присъединява към нас. Надявам се, че тази вечер ще го направи. Не я виждам толкова често, колкото би ми се искало. — Наля две чаши и се отпусна в креслото. — Е, кажете ми какво мислите? Подходяща ли е за ваша съпруга?

Доминик се поколеба. Искаше му се да избегне този разговор. Мисълта за евентуален брак между Кайл и Мериъл с всеки изминат ден му ставаше все по-неприятна. Всъщност можеше още в този миг да сложи край на всичко. Но после какво? Той щеше да изгуби Брадшо Манър, а Еймуърт да се насочи към друг кандидат. Кайл поне нямаше да се отнася зле с момичето. С друг тя може да бъде много по-нещастна.

— Още е твърде рано, за да се каже — уклончиво отвърна Доминик. — Мериъл е много особено и специално създание. В някои отношения е истинско дете, а в същото време е мъдра. Аз още не знам какво да мисля за нея.

— Напълно съм съгласен с вас. — Еймуърт припряно се наведе напред. — Със сигурност фактът, че осъзнавате колко е специална, представлява добра основа за един бъдещ брак.

Доминик се поколеба. После, знаейки, че ще се намрази, ако не го каже, продължи:

— Но може би Мериъл ще бъде по-щастлива, ако остане сама? Тя изглежда доволна от живота си.

— Искаше ми се наистина да е толкова просто — въздъхна Еймуърт. — Мериъл се нуждае от закрилник. На този свят няма нищо сигурно. Боя се, че ако нещо се случи с мен, животът й няма да е толкова спокоен и щастлив.

Настъпи продължителна тишина. Най-после Доминик се осмели да заговори:

— От какво точно се страхувате?

Еймуърт му хвърли остър поглед.

— Вече го обсъждахме, Максуел.

— Но тогава все още не познавах толкова добре Мериъл — спокойно заяви Доминик, опитвайки се да замаже гафа си. — Бих искал да чуя всичко отново, след като вече имам много по-точна представа за нея.

Еймуърт кимна.

— Чичо й, лорд Греъм, още от самото начало смята, че тя трябва да бъде настанена в лудница. На няколко пъти изпраща психиатри при нея. Всичките се съгласяваха с него.

Доминик повдигна вежди.

— Смятат, че тя може да бъде лекувана, така ли?

Еймуърт сви устни.

— О, не. Никой дори не изказа предположение, че тя отново ще стане нормална. Но лекарите са любопитни зверове. Смятам, че им харесва просто идеята да експериментират, за да видят какво ще излезе. — Загледа се в чашата си. — Може би в една модерна психиатрична клиника Мериъл наистина ще се подобри. Тогава моята упоритост е егоистична. Но аз… не мога да понеса мисълта да я затворят в подобно място. Тя понякога има пристъпи на неконтролируем гняв. Греъм не го знае. Мисля, че може да го използва, за да я махне от Уорфийлд.

Доминик потрепери при мисълта за Мериъл, затворена в лудница.

— Ако това е егоизъм, то аз също съм егоист и аз не мога да си я представя някъде другаде освен тук.

Еймуърт го погледна втренчено.

— Една от причините да ви избера за съпруг на Мериъл е вашата репутация на почтен човек. Ако се ожените за нея, обещайте ми, че никога няма да я затворите в лудница.

Доминик сведе поглед към чашата си. Помисли си как почтеният Кайл с лекота бе изпратил друг на свое място.

— Все още няма брак.

— И няма да има, ако не ми обещаете, че тя ще остане тук, където се чувства щастлива, и че за нея ще се грижат е нежност и обич — отсече Еймуърт.

Доминик подбираше внимателно думите си:

— Кълна се, че без значение какво ще се случи, независимо дали ще се оженя за нея, или не, аз винаги ще я закрилям.

Лорд Еймуърт въздъхна с облекчение и се изправи:

— Преди да се присъединим към дамите, имате ли нещо против да разгледаме галерията на горния етаж?

— С удоволствие — отвърна Доминик. Знаеше, че предложението не е отправено само от любезност.

Вървяха в мълчание. Галерията представляваше дълга стая в северната част на къщата. От едната страна имаше големи прозорци, а отсреща — картини. Еймуърт се спря пред един портрет близо до вратата и вдигна лампата, за да освети по-добре платното.

Художникът бе изобразил усмихната млада жена със светлоруса коса, седнала на каменна пейка. Върху скута й седеше малко момиченце с ангелско личице и блестящи, зелени очи. Зад тях стоеше мъж с груби черти. Дълбоките му очи излъчваха ум и духовитост.