Мери Пътни - Дивачката

Слънцето се изкачи високо на небето, после бавно започна да се спуска надолу. Доминик откри изненадващо, че саденето на цветя много му допада. Навремето ревностно бе изучавал селскостопанската работа в семейната ферма в Дорнлей. В желанието си да разбере всичко бе засявал, косил и жънал. Обаче градините бяха царството на майка му, затова знаеше много малко за цветята. Харесваха му и това бе всичко.

Сега откри, че обработването на земята с голи ръце му доставя чувствена наслада. Обичаше богатия мирис на влажна пръст. Изпитваше дълбоко удовлетворение при мисълта, че в резултат на усилията му ще се роди красота и ухание.

Помисли си за шумния Лондон, където щеше да се намира сега, ако не се бе съгласил да участва в измамата на Кайл. Светът на повърхностните развлечения, на лекомислените и мимолетни приятелства. Шропшир бе съвсем различен. Нищо чудно, че градинарите излъчваха такова задоволство. Кемал бе спокоен и волен като безбрежните пространства.

Присъствието на Мериъл в градината му действаше омиротворително. От време на време поглеждаше към нея. Малките й боси нозе извикваха усмивка на устните му. Те представляваха възбуждаща смесица от изящество и елегантност, както и всичко останало у нея.

Не че той имаше по-представителен вид. Благодарение на сутрешната разходка заканата да съсипе един от костюмите на Кайл бе станала реалност. С напредването на деня Доминик захвърли сакото и нави ръкавите на ризата.

Довърши поредната леха, изправи се и се разкърши, за да отпусне схванатите си мускули и крайници, непривикнали на подобна дейност. После се запъти към Мериъл, за да я попита с коя леха желае да се заемат. Ала тя не работеше. Бе се бе отпуснала на пети, а ръцете й лежаха спокойно върху бедрата.

Доминик проследи погледа й и видя, че наблюдава една жълта пеперуда. Не искаше да я безпокои и затова седна до нея. Почти не можеше да различи чертите, скрити под широката периферия на тази нелепа шапка, но бе доволен, че деликатната й кожа е защитена от силните лъчи. Палещото слънце на Индия сигурно е било жестоко за нежно и изящно същество като нея.

Минутите се нижеха. Какво толкова интересно имаше в една обикновена жълта пеперуда? Наоколо бе пълно с тях. Доминик се вгледа по-внимателно в насекомото.

Без съмнение пеперудите бяха много красиви. Всъщност никога досега не бе забелязвал колко нежни и изящни са златистите им крилца, ефирно пърхащи във въздуха. Бяха самото съвършенство. Интересно защо пипалцата им пък бяха така извити по краищата?

Пеперудата пиеше нектар от цвят на цвят. Доминик се опита да си представи какво ли е усещането да летиш. Всъщност не бе много трудно да си представи ефирната и грациозна Мериъл като пеперуда.

Времето сякаш спря. Когато най-после насекомото отлетя, Доминик примигна сепнато, питайки се колко ли дълго е стоял така. Не беше наблюдавал пеперуди от дете, а дори и тогава не проявяваше кой знае какъв интерес към тях. Част от особената натура на Мериъл бе способността й да се отдава изцяло на нещо.

Изведнъж обаче тя се изправи пъргаво и го подкани да се заеме със следващата леха.

— Доста строга надзирателка си — пошегува се Доминик, докато посягаше към лопатката.

Можеше да се закълне, че очите й блеснаха дяволито, преди да извърне поглед. Младият мъж се усмихна и отново се зае с копането.

Следобедът бе превалил, когато един шлифован тенор рече топло:

— Добър ден, Мериъл. Как си?

Доминик сепнато вдигна глава. Не бе чул приближаващи стъпки. Видя някакъв джентълмен на средна възраст с посивели коси и деликатно телосложение да пресича лехата, в която работеше Мериъл. Щом приближи, тя се изправи.

Мъжът я целуна леко по бузата.

— Мое скъпо дете! Хубаво е да те видя отново.

Мериъл прие равнодушно целувката. За част от секундата по лицето на непознатия премина сянка на безкрайно съжаление. После вдигна ръцете й и тъжно ги огледа.

— Защо не си сложила ръкавиците, които ти подарих?

Доминик бавно се изправи. По външния вид и скъпите дрехи можеше да предположи, че това е вуйчото на Мериъл, лорд Еймуърт. Ако обаче грешеше, щеше да бъде доста трудно да обясни заблудата си. При това Еймуърт бе единственият човек в Уорфийлд, който познаваше Кайл по-отблизо. Тъй че не бе изключено да открие измамата. Мъжът погледна към Доминик. И зяпна.

— Лорд Максуел?

— Успях ли да ви изненадам? — Доминик имитира гласа на брат си.

— Наистина успяхте. — Погледът на новодошлия се плъзна невярващо по самозвания лорд Максуел. — Едва ви познах.