Мери Пътни - Дивачката

Когато наближи, осъзна колко големи бяха. Дори пешките се извисяваха над главата му. Конете също бяха внушителни, с големи глави и с наочници. В цяла Англия не съществуваше подобна изящна композиция.

Тъкмо се любуваше на един назъбен топ, когато чу някакъв мек и мелодичен звук. Не беше песен на птица, по-скоро приличаше на инструмент. Или на човешки глас.

Обзет от любопитство, Доминик пое по посока на звука. Кадифената трева заглушаваше стъпките му. Заобиколи две пешки и застина на място.

Лейди Мериъл пееше.

Стоеше с гръб към него на два шахматни квадрата разстояние и подрязваше с градинска ножица бялата царица. Стройната й фигура бе облечена в синя туника и пола, подобни на тези, които носеше предишния ден, но Доминик им хвърли само бегъл поглед. По-важното бе, че тя пееше!

Замисли се и осъзна, че никой досега не му бе казвал, че е няма, а само че не говори, което съвсем не бе едно и също! Гласът й бе нежен и мелодичен. Явно редовно го използваше, макар и само за да пее серенада на храстите. Мелодията бе тъжна. Напомни му за изпълнението на един арфист, което бе чул в Ирландия.

Доминик реши, че е време да разкрие присъствието си, пристъпи напред и изрече:

— Добро утро, Мериъл. Дойдох да ти помогна.

Ножиците й отрязаха един клон със смъртоносна точност, но тя не се обърна, макар че знаеше, че мъжът е там, притаен зад гърба й. Усети го по лекото напрягане на раменете й. Роксана обаче тутакси излезе от сянката на царицата и с един скок се намери в краката му. Протегна глава и зачака да я почеше зад ушите, после отново се отдалечи.

Мериъл вече бе подрязала няколко шахматни фигури. Доминик събра падналите клони. Песента й продължаваше да се лее. Отново се загледа в усърдно работещото момиче. Развесели се, като откри, че главата на царицата изглежда разрошена, защото Мериъл не достигаше толкова високо. Значи можеше да й бъде полезен.

До черния офицер бяха оставени инструменти. Доминик взе чифт дълги градинарски ножици и се насочи към бялата царица. Протегна се и посегна да отреже горните клони.

Песента тутакси секна. Мериъл рязко се извърна. Държеше ножиците си насочени напред като смъртоносно оръжие. Погледът й се отмести към главата на царицата.

— Няма да повредя нищо — увери я Доминик. — Дори и един неопитен джентълмен може да свърши тази работа, след като храстите са толкова добре оформени.

Мериъл светкавично извърна очи. Погледите им и този път не се срещнаха, но тя изглеждаше успокоена. Извърна се към храста, който подкастряше, и ножицата й отново заработи. За негово съжаление не поднови песента си.

Денят бе топъл и сакото само му пречеше, затова го захвърли настрани, а после поднови работата си. Трябваше да положи огромни усилия, за да оформи добре главата на царицата. Ако сгрешеше, лейди Мериъл сигурно щеше силно да се разгневи.

Беше толкова погълнат от подрязването, че едва не се блъсна в нея, докато щракаше усърдно с ножиците около храста. Политна настрани, за да не настъпи босите й крака, и я подхвана за лакътя. Сякаш всичко наоколо замря — самият той, тя, дори ленивият вятър в клоните.

Всичко, с изключение на сърцето му, което заби по-силно.

Сведе поглед към главата й. Тя стоеше застинала, с очи, приковани във врата му. Зърна туптенето на пулса на шията й. От двете страни на лицето й се стичаха тънки струйки пот.

Господи, бе толкова дребна, че главата й едва достигаше брадичката му. Въпреки деликатното си телосложение обаче не изглеждаше крехка. Сила бликаше от цялата й напрегната фигура. Какво ли щеше да види, ако тя повдигнеше скромно спуснатите си ресници? Уплаха или гняв?

— Не си свикнала да те докосват, нали? — Насили се да освободи ръката й. — Въпреки това женените хора се докосват по най-интимен начин. Питам се как ли ще реагираш на подобно докосване? С погнуса? С търпеливо примирение? Или може би ще изпиташ удоволствие?

Очакваше, че ще се отдръпне и ще побегне. Вместо това тя вдигна лявата си ръка и докосна голия му врат. Мускулите му мигом се напрегнаха в отговор на нежната ласка на пръстите й. Усети леката грапавина на мазолите, чу лекия стържещ звук, когато докоснаха мустаците му. После се плъзнаха по шията, брадичката и ухото му.

Господи, поне го забелязваше.

— Ти притежаваш глас, Мериъл — тихо промълви Доминик. — Не можеш ли да го използваш, за да кажеш „да“ или „не“? Или да произнесеш името ми?

Тя рязко се извърна, прекоси „шахматната дъска“ и застана до черния офицер. Движенията й бяха резки и напрегнати.