Мери Пътни - Дивачката

Изведнъж млъкна. Осъзна, че макар да бе облечен в дрехите на брат си и да имитираше интонацията и маниерите му, това, което казваше, никак не бе присъщо на Кайл, който не беше мързелив, но никога не би предложил да работи на полето.

По дяволите! Мериъл нямаше да разбере, а той все пак трябваше да направи нещо, за да се сближи с нея.

Хрумна му, че тя заслужава поне да узнае името на своя ухажор. Но кое име по-точно? Мисълта да го наричат Кайл му се стори странно отблъскваща. По-добре да използва името, което бе общо и за двамата. Ако брат му го попиташе защо бе решил така, щеше да му обясни, че не е искал да затруднява момичето с името Максуел, което един ден щеше да се смени с Рексъм.

— Предполагам, че при предишното ми посещение са ме представили като лорд Максуел, но предпочитам да си мислите за мен като за Ренборн. Това е фамилното ми име, а някой ден може да стане и ваше. Може ли да ви наричам Мериъл, след като съдбата ни е отредила отсега нататък да се виждаме доста често?

Както и очакваше, тя не възрази.

Доминик посегна към стомната с ябълковото вино, без да забележи, че и Мериъл е направила същото. Пръстите им се срещнаха. Той трепна, а тя побърза да отдръпне ръката си, сякаш се бе опарила. Доминик изпита задоволство. Изглежда все пак бе забелязала присъствието му.

Но това си имаше своята цена. Девойката пъргаво скокна и прекоси поляната.

— Почакай, Мериъл! Бихме могли да се поразходим наоколо. Ще бъде много мило от твоя страна, ако ми покажеш градините.

Все едно, че не бе казал нищо. Тя бързо се заизкачва по стълбата, а широките й поли се развяха около глезените. След миг вече бе изчезнала. Въжената стълба я последва, а големият дървен капак се захлопна с трясък пред лицето му.

Доминик стисна зъби и потисна желанието си да се изкатери по дървото и да влезе през прозореца при нея. Все пак беше тук, за да я спечели с търпение, а не да я преследва.

Събра остатъците от храната и сгъна одеялото. Без съмнение бе постигнал известен напредък, но явно недостатъчен.

Тази нощ сънува пожар. Пламъците се издигаха високо в небето, ужасени писъци на хора и цвилене на коне цепеха въздуха. Събуди се, обляна в пот. Цялата трепереше. Напоследък кошмарът се появяваше все по-рядко, ала ужасът така и не намаля.

Отметна одеялото и запристъпя из дървената къщичка. Беше късно. Луната се бе скрила и навън цареше непрогледен мрак. Отмести дървения капак и спусна въжената стълба. Роксана се събуди и радостно излая.

Бе валяло и сега бе студено и влажно. Стъпи на земята и веднага се сгуши в топлото мъхесто тяло на кучето. Роксана ласкаво облиза лицето й и лениво се излегна.

Наоколо бе тихо и тъмно, но пулсът на живота се чуваше съвсем ясно. Пулсът на могъщия стар дъб бе бавен и спокоен. Тази нощ бе само миг от неговото съществуване, което се измерваше с векове. Смъртоносният плясък на крила бе знак за преминаването на бухал, търсещ плячка. Дори тревата дишаше — леко, бързо и безкрайно монотонно.

През целия си живот Мериъл бе улавяла пулса на природата. Що се отнася до хората, около тях трептеше цветна мъгла. Виждаше я много отчетливо в полутъмни стаи или когато ги наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Мъглата около госпожа Ректър бе мека, в топъл розов оттенък, а около госпожа Маркс — наситено жълта, освен когато бе ядосана. Тогава светлината й потъмняваше и в нея затрептяваха оранжеви ивици. Кемал излъчваше чисто синя светлина, която ставаше по-наситена, когато заговореше за духовни неща и за предизвикателството да се живее в един толкова несъвършен свят. Неговата светлина й служеше за водач, също както и думите му.

А когато бе с Ренборн, виждаше сиянието на енергията му дори на слънце. Около него трептеше златно и пурпурно зарево от най-чистите и ярки цветове. Духовната му същност бликаше от цялото му същество и танцуваше в причудливи форми в пълен контраст със строгото му лице. Понякога се питаше какви ли бяха нейните собствени цветове, но не можеше да ги види колкото и да се оглеждаше в огледалото.

Почувства се много засрамена, задето бе избягала от Ренборн в градината с билките. Затова бе решила да приеме предложената от него храна. Пък и Роксана го хареса. Не бе очаквала, че ще изпита подобен шок от близостта и докосването му. Пръстите й се свиха конвулсивно, когато си припомни избухналата енергия помежду им.

Той бе различен от всички, които досега бяха идвали в Уорфийлд. Каза си, че това е така, защото е млад и силен мъжкар, но това не обясняваше напълно безпокойството й. Нито празнотата, която усещаше и която не знаеше как да назове.