Мери Пътни - Дивачката

Доминик стигна до малка градина, от която няколко тераси се спускаха до езеро с водни лилии. Спря се, за да разгледа скицата си. Къде ли се намираше? Аха, да, ето тук. Целта му бе къщата на дървото, а госпожа Ректър му бе казала, че е в средата на градината с езерото. Ако минеше покрай плодните дръвчета, накрая неминуемо щеше да открие потайното убежище.

След няколко минути Доминик се озова пред най-големия дъб, който някога бе виждал. Дървото навярно бе на няколко века. От него можеше да се получи материал, достатъчен за прилично голям кораб.

Но много повече го впечатли къщата, сгушена сред китните клони. Вероятно бе построена от Кемал, защото напомняше източен палат. Беше квадратна, приблизително три метра и половина широка, с покрив луковица, който завършваше с високо и тясно минаре. Боядисана в меки златистобели тонове и украсена със зелени и златни плетеници, къщата бе идеално убежище за приказна фея. Причудливата гледка го накара да прихне от смях.

Влизаше се по въжена стълба, която се спускаше от една дупка в средата на пода. Госпожа Маркс му бе обяснила, че когато момичето е вътре, обикновено вдига стълбата. Значи в момента лейди Мериъл си беше в резиденцията.

Предположението му се потвърди, когато зърна кучешката глава. Госпожа Маркс му бе казала, че Роксана следва господарката си навсякъде с изключение на убежището й сред клоните на вековния дъб, тъй като не можела да се качва по въжената стълба, но стояла под дървото, за да пази усамотението й.

Време бе да се залавя за работа. Без да обръща внимание на подозрителния поглед на Роксана, Доминик извади едно одеяло от кошницата и го постла в средата на слънчевата горска поляна. Тутакси долови вълшебни аромати. Готвачката на Уорфийлд го бе осведомила, че лейди Мериъл не бе идвала в кухнята през целия ден, което означавало, че е здравата изгладняла. По негова молба тя бе приготвила някои от любимите ястия на господарка си.

Доминик се настани с кръстосани крака върху одеялото и бръкна в кошницата. Извади препечен до златисто пай със сирене, малки парченца пушена шунка и ароматни подправки от градината на Мериъл.

Макар да му бяха казали, че девойката не разбира какво й говорят, със сигурност щеше да откликне на интонацията, както го правеха кучетата или конете. Затова заговори приятелски подканващо:

— Добър ден, лейди Мериъл. Бихте ли желали да споделите храната ми?

Не последва никакъв отговор. Кучето обаче започна да трепери и да души въздуха с черния си нос. Доминик наряза пая на малки парчета и ги побутна към края на одеялото.

— Искаш ли и ти да опиташ, Роксана?

Тя се изправи на крака и приближи. Беше наистина внушителен звяр. Опитвайки се да не мисли с каква лекота можеше да гризне гърлото му, Доминик подхвърли във въздуха голямо парче от пая. Роксана го улови с дългите си остри зъби.

— Добро куче! — Хвърли й още едно парче.

След като изгълта и него, Роксана се настани съвсем близо. Всякаква враждебност и недоверие бяха забравени, когато започна да я чеше зад клепналите уши. Подозираше, че е потомка на ловджийска хрътка. Пропорциите й бяха малко странни, но изглеждаше умно и добро куче.

Доминик се извърна към кошницата и заизважда чинии, чаши, кърпи и вилици. Накрая измъкна и голяма стомна.

— Донесъл съм и ябълково вино. Искате ли да пийнете една чаша?

Хвърли крадешком поглед към къщичката, където се мярна дребен женски силует.

— Освен това имам и съвсем прясно опечен сладкиш с мед и джинджифил. Може би сте усетили уханието му.

Наля си чаша от стомната и си сложи парче от пая. Не бе ял от закуска и самият той вече бе огладнял. Преглътна първата хапка и въздъхна със задоволство. Творението на готвачката на Уорфийлд бе достойно и за кралската трапеза.

И тогава се спусна въжената стълба. Понеже не искаше да подплаши плячката си, Доминик не се обърна. Наблюдаваше само с крайчеца на окото си. Видя строен бос крак, който се нуждаеше от сапун и вода. Изобщо слизането на младата дама по въжената стълба представляваше доста привлекателна гледка. А тези изящни глезени… Запазвайки обаче невъзмутим израз на лицето си, Доминик отряза още едно парче от пая и го сложи в другата чиния.

После бавно се обърна. Изключителната й красота отново го порази. Изглеждаше толкова крехка и нежна, че му бе трудно да си представи как е оцеляла след трагичната гибел на родителите си. Доколкото изобщо можеше да се каже, че е оцеляла, след като духът й беше опустошен.