Мери Пътни - Дивачката

Бе паднала мъгла и земята бе студена и влажна. Мериъл се изправи и щракна с пръсти. Кучето мигом се подчини, изправи се и двете се отправиха към къщата. Нощта жужеше от животни и горски растения.

С удоволствие улови игривите звуци на язовците в лунната градина. Когато бе малко дете, един смътен образ, който си спомняше като Татко, бе заявил със смях, че тя притежава котешко зрение и вижда дори и в тъмното. Може би беше истина. Никога не се бе затруднявала да намери правилния път дори и в най-непрогледния мрак.

Стигнаха до къщата и спряха пред малката странична врата. Мериъл напипа скрития ключ, отключи и двете се изкачиха по тясната вита стълба, която водеше към спалнята й.

През прозореца струеше бледа светлина и открояваше клъбцето на леглото. Джинджър. Котаракът надигна глава и я поздрави с галено: „мърр“. Измръзнала и уморена, Мериъл се плъзна между завивките, без дори да се съблече. Роксана последва господарката си и с доволна въздишка се настани до леглото.

Празнотата не си бе отишла, но стоплена от приятелите си, Мериъл заспа.

Беше истински късмет, че на другата сутрин Доминик погледна през прозореца веднага щом се облече. Мериъл и Роксана тъкмо изчезваха по посока към бараките. Според госпожа Маркс, Мериъл често се срещала там с Кемал. Навярно за да обсъди с него по някакъв странен начин това, което искаше да се направи. Нетърпелив да я настигне, младият мъж веднага се спусна по стълбите и я последва. Изпита само мимолетно съжаление за вкусната закуска, която щеше да пропусне.

Докато прекосяваше цветните лехи, той си мислеше как всички се бяха примирили със странностите на Мериъл — тя влизаше и излизаше, сякаш бе някое специално привилегировано домашно животно. Цялото домакинство бе пригодено към нея, но въпреки всичко тя си оставаше неуловима като сянка.

Вече разбираше защо близките й не я бяха настанили в санаториум за душевноболни. Никое човешко същество не би понесло да види подобна красота в клетка. А тук тя не вредеше никому и навярно се наслаждаваше на живота по свой собствен начин.

Доминик най-после стигна до бараките, но със съжаление установи, че Кемал е сам. Индиецът седеше на земята пред парника с кръстосани крака, затворени очи и отпуснати ръце. Доминик се поколеба — не му се искаше да нарушава самовглъбението му.

Кемал обаче отвори очи.

— Добро утро, милорд.

Припомняйки си как индиецът го бе поздравил предишния ден, Доминик притисна ръце към гърдите си и наклони глава.

— Namaste, Кемал. Лейди Мериъл да е минавала оттук?

Индиецът се изправи.

— Тази сутрин ще работи в градината с декоративните храсти.

— Как смяташ, дали бих могъл да й помогна?

Кемал го огледа замислено.

— Слугинската работа е под достойнството на Ваша светлост.

Доминик махна нетърпеливо с ръка.

— Повече се интересувам от дамата отколкото от собственото си достойнство. Как бих могъл да й помогна?

— Тя подкастря тисовите храсти — отвърна индиецът, а в тъмните му очи проблесна одобрение. — Ще трябва да се съберат отрязаните клони. Ако желаете да й помогнете, в бараката има достатъчно торби.

Доминик се запъти натам, но спря. Татуировката на бузите на Кемал бе започнала леко да избледнява.

— Прости ми любопитството, но тези татуировки ме заинтригуваха. Те са… удивителни! Необикновени!

— Татуировките? A, mehndi. — Кемал протегна ръце. И по тях сложните плетеници и фигури изглеждаха по-бледи от вчера. — Те са нарисувани с къна. Индийски обичай. След седмица-две изчезват.

— Разбирам. — Изпита облекчение, че не са направени по обичайния болезнен начин. — Сам ли ги нарисува?

Кемал поклати глава.

— Младата господарка.

— Лейди Мериъл? — Изумен, Доминик ги разгледа по-отблизо. Подобна филигранна изработка навярно изискваше голямо умение. — Ти ли си я научил?

— Да. Като дете е виждала mehndi в Индия. И тъй като започна да рисува върху себе си с боровинков сок, си помислих, че е по-добре да я науча да го прави с къна. — Кемал погледна ръката си и на устните му заигра лека усмивка. — Вече е надминала учителя си.

— Вчера видях около китката й нещо, което приличаше на татуирана гривна. То също ли е… — Доминик се запъна, преди да каже думата, — mehndi?

— Да. Когато я направи, бе в игриво настроение.

Доволен, че действителността няма нищо общо с мъчителното видение за малкото момиченце, пробождано с игли, Доминик влезе в бараката. Някакво малко светло бодливо създание се бе свило върху купчината градински чували от зебло. Объркан от гледката, младият мъж тутакси излезе.