Мери Пътни - Дивачката

— Значи си видяла всичко, което се е случило.

Мериъл хвана плитката си и пръстите й нервно започнаха да я усукват.

— Хората, които успяваха да избягат от огъня, се натъкваха на мечове и копия. Имаше един възрастен и мил старец, който ми носеше шербет. Той… Отрязаха му главата, а един от конниците я набучи на копието си и я метна през двора.

— Видя ли родителите си?

Тя поклати глава.

— Техните стаи бяха отдясно. Там покривът първо пламна. Аз… Надявам се, че са умрели бързо, задушени от пушека.

— Как успя да избягаш?

— Бях изплашена от огъня, но в същото време се страхувах да скоча. Дворът беше пълен с онези диваци… Свих се на топка ужасена, че ще ме набодат на някое копие. После моята бавачка Хирал се появи, олюлявайки се, зад мен. Тя… Робата й бе в пламъци. Извика в нощта и един от ездачите под балкона погледна нагоре. Тогава се случи нещо странно. Двамата дълго се взираха един в друг. Аз… Аз мисля, че този мъж бе потресен от горящата жена и малкото дете. — Мериъл се разплака. — Хирал извика нещо, което накара косата ми да настръхне. После… После ме вдигна и ме хвърли през перилото.

— Господи! — Доминик я притисна към себе си. Самият той трепереше. — И конникът те улови?

— Да… Сигурно го е направил — прошепна в рамото му тя. — Падах и после изведнъж се спрях. Следващото, което си спомням, е, че съм върху коня, а ръката на мъжа подпира гърба ми. Чувствах се като натрошена. — Доминик я прегърна в отчаян опит да отнеме болката й, да я прогони завинаги.

— Сега си в безопасност, любима. Вече всичко е свършило.

— Не, не е — прошепна младата жена. — Не е…

Изгладнял от дългата езда, Кайл се нахвърли с вълчи апетит на вкусната храна. Лусия седеше до него сред вълни от шумоляща коприна.

— Вие двамата с Доминик наистина ли се изяснихте или само се преструвате заради мен и татко?

Брат й прокара печеното със солидна глътка бира.

— Направихме го, Лусия. Ти постъпи правилно, като ме накара да те изслушам.

Тя въздъхна облекчено.

— Радвам се. Мислиш ли, че примирието ви ще продължи дълго?

— Да. И двамата го искаме, а и няма за какво повече да си съперничим. — Кайл усещаше, че смъртта на Констанца го бе променила из основи, изпълвайки го с една свобода, която дори той самият все още не разбираше.

— Това е най-хубавият сватбен подарък, който можехте да ми направите. — Лусия се усмихна, прегърна го и стана, за да се присъедини към празнуващите край огъня.

Кайл тъкмо се канеше да си отреже още едно парче от говеждото, когато ножът му застина във въздуха. Нещо не бе наред и то бе свързано с Доминик. Опасност? По гърба му полазиха студени тръпки. Изправи се и огледа тълпата, но дори и след като се качи на пейката, за да вижда по-добре, не откри никъде брат си.

Кога всъщност го бе видял за последен път? Смътно си спомни, че лейди Мериъл се бе отдалечила от огъня, а не след дълго и Доминик я бе последвал. Може би просто младоженците ще продължат празненството в уединение? Как би могло да ги грози някаква опасност в този ограден парк.

Дали обаче още някой не бе тръгнал след тях? Може би се бе промъкнал в Уорфийлд заедно с гостите и сега се бе притаил в сенките, изчаквайки сгоден случай, за да обере някой благородник?

Глупости! Май даваше прекалена воля на въображението си. Скочи от пейката и се протегна отново към халбата с бира. Но изведнъж застина. Неясното чувство на безпокойство се засилваше. Може би наоколо нямаше никакви престъпници, но Доминик и Мериъл се бяха насочили към стария замък, а мястото бе опасно, особено през нощта. Нищо чудно да има и падащи камъни.

Отмести чинията си и се запромушва през тълпата. Щеше да засрами младоженците, ако ги свари в интимна поза, но не можеше да пренебрегне предупредителното бучене в главата си.

Тъкмо стигна до пътеката, когато една висока и тъмна фигура изведнъж изникна до него. Беше Кемал.

— Нещо не е ли наред, милорд?

Кайл сви рамене, чувствайки се малко засрамен.

— Може би е глупаво, но съм разтревожен за брат си.

— Странно! Аз пък се тревожа за лейди Мериъл. Може би не е зле двамата заедно да проверим. — Въпреки тихия глас думите не бяха молба.

Кайл си каза, че един съюзник няма да му е излишен.

Доминик погледна към Мериъл, опитвайки се да отгатне израза на лицето й в тъмнината.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е свършило?

Тя преглътна.

— Спомняш ли си, че ти споменах за онзи спор за бебетата? Той беше между баща ми и чичо ми. В Камбей. Няколко дни преди да напуснем военната база. Аз… Мисля, че баща ми му е съобщил новината, че майка ми отново е бременна. Ако детето беше момче, неговият брат никога нямаше да наследи титлата и имението.