Мери Пътни - Дивачката

Мериъл избухна в сълзи и зарови лице на гърдите му,

— Обичам те, Доминик. Да не си посмял да умираш преди мен!

Той застина.

— Ако наистина ме обичаш, Мериъл, сигурно ще живея вечно.

В следващия миг Максуел коленичи до тях.

— Нали не си ранен тежко, Дом? — Внимателно отметна косата на брат си, откривайки дълбоката рана на слепоочието.

— Бях изгубил съзнание за малко, но вече се чувствам по-добре. — Доминик бавно се надигна, после се изправи на крака с помощта на брат си.

— Добре, че Греъм те удари по главата — безгрижно заяви Максуел. — Твърде е корава, за да й стане нещо.

Доминик се засмя, а Мериъл погледна към Кемал, който стоеше до парапета, загледан в бездната.

— Дали има вероятност чичо ми да е оцелял?

— Не — тъжно отвърна индиецът. — Колелата на съдбата се въртят бавно, но накрая постигат крайната си цел.

— Тази нощ си спомних всичко, което се случи в Алури. Ти беше там, нали, Кемал?

Той се извърна и я погледна с тъмните си като вечността очи.

— Аз бях един от многото синове на махараджата на Канхар. Не първородният, а офицер в армията на баща си. Понякога яздех с бандитите, за да съм сигурен, че не престъпват заповедите му и не предизвикват твърде много хаос. — В гласа му прозвучаха язвителни нотки. — Това бе много важен и отговорен пост. От мен се очакваха големи дела.

Мериъл го приближи.

— Значи… ние сме се срещнали в онази нощ на клането?

Лицето на Кемал се сгърчи.

— Знаех, че през онази нощ ще се случи нещо ужасно, защото към конниците се присъедини някакъв фанатик, който говореше урду като местен и крещеше да се пролее повече английска кръв. Макар че мисията не бе по вкуса ми, аз все пак участвах в нея, докато не чух вика. Тогава вдигнах глава и видях на балкона една жена, обзета от пламъци. Това бе най-ужасяващата гледка в живота ми.

— Хирал те прокле, нали?

Кемал кимна.

— Заповяда ми да те спася в името на душата си. После те хвърли в ръцете ми. Ти беше нежна и крехка като птиче, а сребристата ти коса те обгръщаше цялата. Улових те и внезапно почувствах… светостта на живота. За първи път истински осъзнах последствията от жестокостта, която дотогава бе част от мен.

В съзнанието й изплува един образ — изкривеното от ужас лице на Кемал, озарено от разрушителните пламъци.

— Значи ти си ме спасил и си ме отвел в женското отделение на двореца!

Индиецът разпери ръце.

— Знаех, че там ще бъдеш в безопасност. Вече бях осъзнал, че не съм създаден за воин, но трябваше да минат много месеци, за да разбера, че никога няма да имам друг живот, докато съм син на своя баща. После узнах, че се готвят да те дадат за жена на един съседен принц. Тогава отидох при махараджата и му предложих да те върне на англичаните, които щяха да му бъдат много благодарни.

Мериъл кимна.

— А в Камбей са те помолили да придружиш госпожа Мадисън и мен до Англия.

Чичо й бе напуснал Индия много преди това, така че нямаш кой да разпознае в Кемал един от нападателите. Той е бил просто образован и възпитан индиец, на когото са имали доверие.

— Значи си бил принц, а госпожа Мадисън те е взела за пазач на харема.

— Благодарен съм за това — то ме раздели с миналото ми и откри пред мен пътя на покаянието. Но един живот няма да е достатъчен, за да изкупя всичките си грехове. — Погледна я в очите. — Не очаквам да ми простиш, защото и аз не мога да си простя.

Сълзи запариха в очите й и тя се хвърли в прегръдките му.

— Разбира се, че ти прощавам. Та ти беше моето спасение!

Кемал я притисна за миг.

— Благодаря ти, мое малко цвете.

Мериъл се отдръпна. Чувстваше, че една врата в живота й току-що се бе затворила. Сега разбираше коя беше и защо бе точно такава.

— Макар че бих искал Греъм да си плати за стореното, смятам, че е по-добре смъртта му да бъде сметната за нещастен случай — обади се Максуел.

Мериъл потръпна, като си помисли за всеобщия интерес, който щеше да предизвика разкриването на престъпленията на чичо й. Никой нямаше да спечели от един скандал.

— Колкото по-малко се говори за онзи звяр, толкова по-добре.

Обърна се към Доминик. Нужно й бе доста време, за да познае любовта. Сега тя гореше с ярък пламък в сърцето й и изпълваше всяка нейна клетка с желание за закрила, страст, приятелство и разбиране.

— Веднъж ти ми каза, че си готов да напуснеш Уорфийлд, стига аз да те помоля. Ако някога си изгубя дотолкова разсъдъка и го направя — моля те, не си отивай!

Доминик се засмя и я целуна.