Мери Пътни - Дивачката

Доминик затаи дъх.

— И Греъм е бил разгневен, макар да е знаел, че подобна възможност винаги е съществувала.

Мериъл разтри слепоочията си.

— Аз съм се родила доста след сватбата на родителите ми. После са минали още години, така че бременността на майка ми е била голям удар за него. Той избухна, крещейки, че е взел на заем пари, разчитайки на наследството си. Баща ми отвърна, че веднъж вече е платил дълговете му, така че оттук нататък ще трябва да се научи да живее само с рентата си. Чичо ми изруга, после се извини и заяви, че занапред ще е много по-внимателен, след като вече не е сигурно, че някой ден ще стане граф. Но беше… побеснял. Аз… Аз не мога да престана да се питам дали той не е имал нещо общо с клането.

Доминик тъкмо се канеше да я увери, че това е невъзможно, когато един студен глас преряза нощта.

— Значи си спомни. Точно от това се страхувах, когато започна отново да говориш.

Тъмната фигура изплува от мрака. Греъм изкачи последните стълби. Носеше тежкия бастун в ръка. Замислено изгледа Мериъл.

— Предположих, че си загинала в Алури. За мен беше страшен шок, когато се появи, но след като беше полудяла и онемяла, можех да те оставя да живееш. — Завъртя нехайно бастуна между пръстите си. — За теб наистина щеше да е много по-добре, ако си беше останала луда.

Студеният му глас бе като повея на смъртта. Доминик пусна Мериъл и застана между нея и чичо й.

— Наистина ли ти си организирал нападението?

— Бях във връзка с махараджата на Канхар — спокойно отвърна Греъм. — Знаех, че разполага с тайна армия от бандити, които се криеха по хълмовете, и сключих сделка с него. Той да изпрати бандитите в Алури, а аз лично да наблюдавам всичко, за да се уверя, че работата е свършена както трябва. Бандитите щяха да получат плячката, а аз гарантирах на махараджата, че ще има концесията, за която преговаряше с Канхар. — Зъбите му блеснаха в мрака. — Доста изгодна сделка.

— Мили Боже! — изумено промълви Доминик. — Ти си убил собствения си брат и жена му! Колко още са загинали в Алури заради алчността ти?

Греъм сви рамене.

— Може би стотина. Повечето бяха индуси. Те вярват, че съдбата им е предопределена. Аз бях само изпълнител. Дори рискувах живота си, когато влязох в двореца, но всичко бе на моя страна. — Устните му се извиха в усмивка. — Разбира се, бях посещавал Алури и го познавах добре. Все пак боговете можеха да ме унищожат заради неблагочестието ми, но не го направиха. Оставиха ме да живея.

Греъм с бързо движение отвъртя месинговата дръжка. Блесна острие.

Мериъл изсъска като дива котка. Доминик се досети, че се кани да се нахвърли върху чичо си и побърза да хване китките й. За нея беше по-добре да побегне. Познаваше всеки камък и щеше да успее да се спаси.

Доминик пристъпи към Греъм.

— Предполагам, че смяташ да убиеш и двама ни, иначе не би ни казал толкова много. Но две убийства могат да събудят доста подозрения.

— Едва ли. Въпреки че напоследък Мериъл изглежда нормална, всички знаят, че е луда. Така че тя трагично се е самоубила през нощта на сватбеното си празненство. Скочила от стената на замъка в дълбоките води на реката, а съпругът й е загинал, опитвайки се да я спаси. — Греъм се усмихна с жестоката усмивка на палач. — Колко мило от ваша страна, че и двамата дойдохте тук. Обмислях и други варианти — отрова, самоубийство с пистолетите на баща й, може би падане… Но всички щяха да доведат до усложнения. Рисковани са. Този начин е идеален. След като и двамата умрете заедно, аз ще наследя стоте хиляди лири, които брат ми остави на Мериъл. Жалко, че имението ще отиде при семейството на Еймуърт, но човек не може да има всичко.

— Бягай, Мериъл! — извика Доминик, бутна я зад себе си и се хвърли към Греъм, надявайки се да го събори.

Но Греъм бе подготвен. Отстъпи пъргаво и стовари месинговата топка върху главата на Доминик. Последва разкъсваща болка, а после — нищо.

Доминик се свлече на земята. Мериъл изпищя. Защо трябваше да се хвърля срещу чичо й? И двамата щяха да избягат, ако не се бе опитал да проявява излишна смелост!

Скована от ужас, младата жена коленичи до неподвижното тяло на съпруга си. Мили Боже, как щеше да живее без него?

По слепоочието му се стичаше тънка струйка кръв, но все още дишаше. Докосна с треперещи пръсти лицето му. Не беше мъртъв. Засега.

Обаче те така или иначе нямаше да видят изгрева, ако планът на Греъм успееше. Защо не бе разбрала, че именно той стои зад смъртта на родителите й? Отделните парченца от мозайката винаги са били в съзнанието й, но тя все отказваше да ги подреди. Бе предпочела безопасността на своя свят на привидна лудост, лишен от непоносимите спомени и от сянката на убиеца.