Мери Пътни: Дивачката

Управителят Кар запали факлата на лорд Греъм. Чичо й се извърна към нея и извика:

— Мериъл, ще запалиш ли огъня?

Тя потисна обзелите я тръпки. Не харесваше огньове. Напомняха й твърде много за смъртта на родителите й.

— Моля те, направи го ти, чичо.

Греъм се обърна и хвърли факлата към готовата клада. Между дървата бяха пъхнати възпламенителни вещества и огънят лумна незабавно. Пламъците се издигнаха нагоре към небето и радостните викове разцепиха нощта.

Мериъл замръзна. Извитото тяло на чичо й, докато хвърляше факлата, пламъците, виковете… Прониза я ужас, силен и разтърсващ като светкавица.

Обзета от паника, младата жена се обърна и хукна през тълпата към спасителната прегръдка на нощта. Стигна до пътеката, която водеше към Касъл Хил, и продължи по нея, препъвайки се из камънаци и клони.

Вече бе във вътрешния двор на стария замък, когато острата болка в слепоочието я принуди да спре. Пое дълбоко въздух, отпусна се в тревата и се опита да проумее страха, който бе разтърсил цялото й същество. В съзнанието й изплуваха образи от нощните й кошмари — пламъците и дявола, който хвърля първата факла, после зловещите писъци на нещастниците, уловени в капана на пожара.

И… Кемал! Той също беше там — много по-млад, с гладко лице, но все пак беше той.

В далечината искреше големият огън. Хората край него нехаеха за нейната мъка. Мериъл обви ръце около треперещото си тяло и с мрачна решителност се застави да потърси истината, заровена в далечния кошмар.

Рексъм и Лусия се зарадваха на Кайл, особено след като двамата с Доминик отново бяха приятели. Младоженецът остави брат си при семейството си и се запъти обратно към Мериъл. Още бе далеч, когато я видя как побягна от огъня. Намръщи се, чудейки се дали в крайна сметка тълпата не й е дошла твърде много. Загрижен, си проправи път през смеещите се селяни. Явно бе време да отведе съпругата си у дома.

По небето още имаше следи от залязващото слънце, а и оранжевото кълбо на луната осветяваше пътя му. Въпреки това младият мъж пое предпазливо по пътеката, водеща към Касъл Хил.

Мериъл познаваше околността като петте си пръста и сигурно бе пробягала вече целия път. За щастие бе облечена в светла дреха и това щеше да му помогне да я открие в тъмното.

Навлезе сред руините на стария замък. Тъкмо започна да се чуди дали не бе изоставила пътеката и не се бе върнала към къщата, когато съзря призрачната фигура, скупчена на земята. Изтича при нея и тревожно попита:

— Мериъл, какво не е наред?

Тя вдигна глава. На лунната светлина лицето й бе мъртвешки бледо. Доминик коленичи и я прегърна.

— Какво се е случило?

Разтърсвана от конвулсии, Мериъл зарови лице в гърдите му. От цялото й същество се излъчваше страх.

— Да не би да са те нападнали? — попита Доминик.

— Н-не… — Гласът й бе едва доловим шепот. — Аз… си спомних…

По тялото му пробягнаха студени тръпки.

— Огънят и виковете са те върнали към нощта, в която твоите родители са загинали?

Тя не отговори, а скочи на крака и изтича по каменните стълби към парапета. Доминик мигом я последва. Когато Мериъл приближи до кулата, той почти грубо я издърпа назад.

Младата жена вкопчи ръце в камъка и се втренчи в тъмнината.

— През онази нощ луната бе същата. Аз бях на балкона, както сега, и гледах звездите. Страхувах се, че бавачката ще дойде и ще ме прибере в стаята. Мъжкото крило на двореца беше там. — Посочи вдясно. — Алури не беше строго охранявана крепост, защото не се числеше към кралските резиденции. Столицата на махараджата се намираше на север, на два дни път във вътрешността на страната, но той бе дал разрешение на баща ми да остане в Алури.

— Видя ли нападението? — тихо попита Доминик. Тялото й бе напрегнато. Доминик предположи, че в този миг тя вижда Индия, а не тихата шропширска нощ.

— Те препускаха с грохот, крещяха и размахваха факли. Бяха десетки, стотици — цяла армия от побеснели диваци. Много бързо обезвредиха охраната на баща ми, която бе малобройна, защото се предполагаше, че сме на безопасна територия. Нашите хора бяха сварени напълно неподготвени.

Мериъл пое дълбоко дъх.

— Един от конниците бе облечен в черно и лицето му бе покрито. Виждаха се само очите. Не беше водачът им, но той хвърли първата факла. Времето бе сухо и покривът пламна като барут. Помислих, че тъмният мъж е луд, защото нахлу с цвилещия си кон направо в двореца. Не го забелязах да излиза.

Мериъл трепереше. Доминик обви ръка около раменете й с надеждата да я успокои.