Мери Пътни - Дивачката

В гърдите й се надигна гняв. Погледна към Греъм, който стоеше малко настрани и я наблюдаваше със светнали очи.

— Ти, мръсно дяволско изчадие!

— Какъв език, скъпа моя! Ти наистина си една малка дивачка. — Вдигна месинговата топка. — Предпочитам да използвам това, защото всички рани ще бъдат приписани на падането ти, но мога и да те пронижа с кинжала, ако предпочиташ. — Размаха блестящото острие. — В крайна сметка ти си моята единствена племенница, така че мога да проявя милост.

— Ако в семейството ни има луд, то това си ти — гневно процеди младата жена.

— Луд? Едва ли. По-точно съм изключително практичен. — Захвърли бастуна с кинжала и пристъпи към нея, вдигнал месинговата топка.

Смяташе, че тя ще приеме смирено смъртта си. Обаче Мериъл ловко се извъртя и избягна удара.

Тежката топка се стовари върху дясната й ръка, причинявайки й остра болка, но в същото време чичо й изгуби равновесие. Мериъл се спусна към мястото, където преди миг бе захвърлил бастуна с кинжала, и се извъртя, стиснала смъртоносното оръжие с двете си ръце.

— Ти смяташе, че Доминик е по-опасният, но сгреши. Сега ще умреш заради това, което му причини.

Греъм примигна, смаян от обрата на събитията. После се засмя.

— Да не би да си въобразяваш, че дете може да рани опитен войник? — Хвърли се напред с намерението да изтръгне оръжието от ръцете й.

Сграбчи я за рамото, но тя заби острието. Плисна кръв и Мериъл успя да се освободи от хватката.

— Малка кучка! — Греъм докосна раната си, после погледна невярващо окървавените си пръсти. — Ще си платиш за това! Сега смъртта ти ще бъде много по-мъчителна.

— Никой няма да умре тук тази нощ. — Плътният глас принадлежеше на Кемал, който вземаше по три стъпала наведнъж. В ръцете му проблясваше острието на извития кинжал.

Греъм изруга.

— Дали да не го нарежем на парчета, Кемал? — попита Мериъл.

— Не, милейди — нежно отвърна индиецът. — Той е мой. Ако знаех, че този мръсник е виновен за клането в Алури, отдавна да съм го убил.

Греъм хвърли месинговата топка и измъкна от вътрешния джоб на сакото си пистолет.

— Така е по-рисковано, но вие не ми давате избор. — Насочи дулото към Кемал. — Едва ли някой ще чуе изстрела при цялата тази глъчка около огъня.

— Не! — извика Мериъл. Острият пукот разцепи нощта. Два ли бяха изстрелите? Облак от гъст черен пушек засенчи погледа й.

Някакъв глас изрева:

— Мериъл, вземи му оръжието!

Не беше Доминик, а Максуел. Мериъл пусна кинжала и грабна пистолета, който лежеше на земята. С изстрела си Максуел го бе избил от ръката на Греъм и бе отклонил куршума, предназначен за Кемал.

— Всичко свърши, копеле! — изсъска младият мъж. — Ние сме повече, а ти вече си обезоръжен. Но ако наистина си ранил сериозно брат ми, ще взема кинжала на Кемал и ще помогна на Мериъл да те нареже на малки парченца.

— Трима срещу един не е много спортсменско — обади се Кемал и пристъпи към Греъм.

— Пет пари не давам дали е спортсменско, или не! — заяви Максуел със заплашително тих глас. В този миг Мериъл осъзна колко различен от него бе Доминик. Той беше цивилизован мъж. А у нея, също като у Максуел, се криеше кръвожаден звяр. Нищо чудно, че нямаше желание да се омъжи за него — двамата твърде много си приличаха. Доминик бе този, който владееше душата и тялото й.

Замаяна от облекчение, че опасността е отминала, тя пусна пистолета и пристъпи към съпруга си, който лежеше неподвижно между нея и Греъм. Отправи гореща молба към Бога раната му да не е сериозна. В този миг чичо й я сграбчи и я вдигна високо във въздуха, така че краката й се залюляха.

— Аз може и да умра — изръмжа той, — но няма да съм сам!

Стисна я здраво и се спусна към отвора в стената. Мериъл се опита да се освободи, но Греъм беше твърде огромен и твърде силен. В следващия миг тя почувства ужасяващата празнота на бездната под себе си и видя лунната светлина, посребрила далечните води на реката.

Някакви силни ръце обаче сграбчиха краката й. Помисли, че се разкъсва на две. После бе издърпана от хватката на Греъм. Отпусна се изнемощяло до стената. Виковете на чичо й се извисиха над руините на древния замък и заглъхнаха в нощта.

Все още замаяна, Мериъл осъзна, че Доминик я бе спасил с тежестта на собственото си тяло, издърпвайки я върху себе си. Обви ръце около врата му.

— Ти си добре!

Съпругът й неуверено се засмя.

— Не съм толкова сигурен — главата вероятно ще ме боли поне още седмица, но мисля, че ще оцелея!