Мери Пътни - Дивачката

— Милейди? — Кемал закрачи до нея. Изглеждаше много царствен с тюрбана и туниката, плътно обвиваща стройната му фигура.

Тя му се усмихна.

— По време на пролетното равноденствие кой би си представил, че по време на лятното слънцестоене тук ще има такова празненство?

— Никой. — Погледна над тълпата. Лорд и лейди Еймуърт бяха също тук заедно с двете си деца, които бяха горе-долу на възрастта на Мериъл. Братовчедите бяха симпатични, а графинята следеше внимателно съпругът й да не се преуморява. Госпожа Ректър и госпожа Маркс бъбреха оживено с генерала и дори лорд Греъм разговаряше учтиво с местния викарий.

— Станаха толкова много промени, а ще има и още — отбеляза Кемал и я погледна сериозно. — Дойде време да напусна Уорфийлд, милейди.

— О, не! — Спря поразена. — У дома в Индия ли ще се върнеш?

— Англия е моят дом сега, но аз повече не съм необходим тук. Сега вашият съпруг ще се грижи за вас.

— Това не означава, че не се нуждая от теб — прошепна тя. На гърлото й бе заседнала огромна буца.

— Няма да бъда много далеч — успокои я индиецът. — Генерал Еймс остарява и се нуждае от помощ при управлението на Холиуел Грейндж. Макар че къщата е по-малка от тази в Уорфийлд, имението е почти толкова голямо. Помоли ме да му стана управител.

— Разбирам. Смяташ ли, че двамата с Джена ще бъдете щастливи, Кемал?

Той я погледна втренчено. По лицето му бе изписана искрена изненада.

— Откъде знаете?

— Имам си начини — мило му се усмихна младата жена.

Кемал се засмя.

— Трябваше да се досетя, че ще разберете. Да, милейди, двамата с Джена ще бъдем щастливи. Струва ми се, че винаги сме се познавали. — Замълча и лицето му придоби замечтано изражение. — Още като дете аз усещах, че корените ми не са в моята родна земя. После дойдох в Англия, за да се грижа за вас. Сега вие сте добре и е време да предприема следващата стъпка по моята пътека.

Мериъл осъзна, че генерал Еймс знаеше за връзката между дъщеря му и индиеца. Като наемаше Кемал, той всъщност тактично показваше своето одобрение. И имаше защо — можеше да преобърне целия свят и никъде не би намерил по-почтен и по-добър мъж за Джена.

— Радвам се, че няма да си далеч от мен.

— Аз винаги ще бъда наблизо, когато се нуждаеш от мен, мое малко цвете — тихо рече Кемал.

Мериъл преглътна сълзите си. Трудно бе да се опише връзката между тях двамата — той бе за нея и баща, и голям брат, и приятел. Всъщност именно неговата доброта и обич бяха запазили разсъдъка й.

— Как се срещнахме за пръв път? Ти от толкова дълго време си част от моя живот, че вече не си спомням.

— Може би е по-добре, че не си спомняш.

Мериъл го изгледа изпитателно.

— Думите ти навеждат на доста въпроси.

— Не исках да бъда загадъчен. — Лицето му помръкна. — Ако смяташ, че държиш да знаеш, ще ти кажа.

Не и тази вечер. Нещо в едно кътче на съзнанието й се опитваше да излезе на повърхността. Спомените й от Индия бяха една хаотична смесица от ужас, силни усещания и поразителна красота. Винаги се бе опитвала да не се съсредоточава върху миналото, но може би беше време да го направи.

Танцът свърши. Доминик държеше едно малко, русо, около четиригодишно момиченце. Сърцето на Мериъл се сви. От него щеше да излезе прекрасен баща. За първи път изпита желание да има бебе.

Извърна глава. Не искаше другите да забележат чувствата й. Разсеяно видя как някакъв конник приближава към веселящото се множество. Заслони очи с ръка и се опита да го разпознае. Смяташе, че всички гости, които имаха коне, вече бяха пристигнали.

Мъжът беше млад и добре облечен. Хубав, но със сурово лице. Приличаше на Доминик, но светлината му бе по-тъмна, по-неспокойна…

В следващия миг от устните й се изтръгна смаяно възклицание. Сякаш предупреден от някакъв инстинкт, Доминик вдигна глава и видя конника. За миг застина. После нежно подаде момиченцето на майка му и започна да си пробива път през тълпата към новодошлия.

— Нещо не е ли наред? — остро попита Кемал.

— Ще се постарая да е наред! — отвърна Мериъл и се спусна към съпруга си, решена на всяка цена да присъства на срещата между двамата близнаци.

Доминик се опита да разгадае изражението на Кайл, но не видя нищо под маската. Зърна и дръжката на малък пистолет, докато брат му скачаше от коня. Изведнъж си представи как Кайл изважда оръжието и хладнокръвно се прицелва в него. Отпъди обаче ужасното видение, напомняйки си, че е съвсем нормално да се носи оръжие, когато си на път.