Мери Пътни - Дивачката

— Разбира се, че не — грубо отсече баща му. — Децата са бъдещето. Какъв смисъл би имал животът без тях?

Младият мъж се изуми от емоциите в гласа на баща си. Под обичайната си безцеремонност и властност Рексъм наистина обичаше децата си. А той винаги бе смятал, че лордът е създал семейство, подчинявайки се само на общоприетите норми и необходимостта да има наследници.

Баща му се намръщи.

— Знам, че отношенията между теб и брат ти са доста обтегнати, а това тук още повече ще влоши нещата. — Отново насочи поглед към Мериъл. — Но искрено се радвам, че толкова добре устрои живота си. Изглежда, че вие двамата си подхождате, а и нейното богатство ще се присъедини към рода Ренборн, нещо, което винаги съм желал. Лусия можеше да се омъжи по-добре, но двамата с младия Джъстис също са създадени един за друг. Ако и твоят брат си намери подходяща съпруга, семейството ще си е осигурило следващото поколение.

Преди подобни забележки щяха да вбесят Доминик. Ала сега, като женен мъж, с изненада установи, че вече гледа различно на нещата. Ако някога с Мериъл имат деца, той също ще бъде загрижен да ги види добре устроени. Въпреки че бе много романтичен и смяташе, че най-важното в брака не са парите, а любовта.

Ако трябваше да бъде искрен, бе длъжен да признае, че баща му е имал доста сериозни основания да се загрижи за финансите си. Той бе наследил огромни дългове и едно западнало имение. Рексъм бе работил упорито с години, за да възстанови семейното богатство. Затова никак не беше изненадващо, че парите и собствеността играеха толкова важна роля при определяне бъдещето на децата му.

Доминик с изненада осъзна, че занапред двамата с баща му навярно ще се разбират много по-добре, защото имаха едни и същи ценности. Семейството. Земята. Отговорностите. И ако понякога баща му го вбесяваше… е, трябваше да признае, че и той самият не винаги е бил цвете за мирисане. Но двамата без съмнение можеха да бъдат приятели.

Разбира се, никога не би му казал нещо сантиментално на глас, затова само учтиво попита:

— Желаете ли още бира, сър?

Рексъм поклати тъжно глава.

— Още малко и подаграта ще ме прикове в леглото за следващите три дни.

— Един танц, милорд? — Някакво изчервено селско момиче стоеше зад гърба на Доминик. Имаше вид на човек, чиито приятели са го накарали да извърши нещо нечувано. На дясната й буза съхнеше цвете от къна.

— Аз не съм милорд, но за мен ще бъде удоволствие — отвърна Доминик, след като хвърли поглед към Мериъл, която му се усмихна и му махна с ръка. Опасяваше се, че тълпата ще я умори и отегчи, но нейните арендатори не й досаждаха, при все че изгаряха от любопитство да видят господарката си, за която от години се мълвеше, че не е с всичкия си.

Последва момичето до импровизирания дансинг. Двамата с Мериъл бяха открили танците и искрено се бяха забавлявали. А и тя не показваше никакви признаци на умора или досада. Тъкмо обратното.

Цигуларят засвири и хората се впуснаха в игривия ритъм. Доминик се засмя, когато видя смаяната физиономия на девойката, която тъкмо бе завъртял в сложната фигура на танца. Тя явно не бе разбрала, че новият господар е неин партньор. Но смайването й бе последвано от широка усмивка. Изглежда местните хора го възприемаха с открити сърца. Тогава си помисли, че никога няма да бъде толкова сдържан и хладен господар като баща си.

Сестра му Лусия танцуваше в съседната редица със зачервени бузи и развети панделки. Неин партньор беше Джем Браун, бившият бракониер, който изглеждаше доволен и щастлив. До него беше Джон Кар. Управителят си знаеше цената, но все пак си отдъхна облекчено, когато Доминик го увери, че имението и занапред ще се нуждае от услугите му.

Скоро щеше да се стъмни и да накладат големия огън.

Мериъл потропваше в такт с музиката, докато наблюдаваше как Доминик танцува с момичето. Той беше добър с хората, внимателен и загрижен, но бе роден за господар. Арендаторите и селяните в Уорфийлд вече го обожаваха и кой би могъл да ги упрекне? За щастие не очакваше от нея да бъде царицата на бала, независимо, че това бе собственото й сватбено празненство. Разбираше я така добре…

Реши, че има нужда да се поразтъпче, плъзна се от пейката и тръгна да обикаля сред гостите. Това бе най-дългият ден в годината, но вече слънцето потъваше зад хоризонта. Последните му лъчи обгръщаха хълмовете и стария замък в далечината в ореол от разтопено злато. Нейният дом никога не бе изглеждал по-красив и по-обичан.