Робърт Паркър - Обетована земя

— Да, но ти не одобряваш нашите цели, не е ли така? Сигурна съм, че ти не искаш да ни въоръжиш.

— Това няма значение. Предприел съм един много сложен ход и не искам да се мъчиш да се преструваш, че нищо не знаеш. Ето защо, няма да ти кажа нищо. Така няма да има нужда да се преструваш. Просто приеми, че съм на твоя страна и ме поддържай всеки път, когато това се наложи.

— Вече го направих. По телефона, когато те се обадиха. Те не ти се доверяват и не те харесват.

— Просто да не повярваш, нали? — казах аз.

Тя се усмихна, притвори очи и леко поклати глава.

— Хайде — казах, — да излезем и да вървим.

Сините хълмове са всъщност хвойново зелени и образуват центъра на един голям резерват от гори и езера в едно от богатите предградия в околностите на Бостън. На склона на най-големия хълм е кацнал един природен музей, а на върха му — каменна обсерватория, от която има чудесен изглед към очертанията на Бостън и отличен вятър за издигане на хвърчила по стръмния скат на хълма под сградата на обсерваторията. До върха се стига за около петнайсет минути през гора, над малки дерета и обикновено могат да се видят групички скаути, които се катерят нагоре по глинесто оцветените скални оголвания. Над едно от деретата предложих ръка на Пам Шепърд и тя отказа. При следващото не й предложих помощта си. Бързо схващам.

Обсерваторията на върха имаше две стълбища и два балкона и по стълбите нагоре-надолу тичаха децата и си подвикваха от балконите. Над нас танцуваха няколко хвърчила, едно от които бе с формата на прилеп.

— Това е на късмет — казах на Пам и кимнах към прилепа.

Тя се усмихна.

— Сега се увличат от какво ли не от този род — рече тя. — Децата ни минаха през стадия на хвърчилата. Харви и аз никога не успяхме да ги издигнем да полетят… Като си помисля сега, не можахме да полетим и ние.

— Възможно е — рекох аз. — Виждал съм да го правят.

Тя сви рамене, усмихна се отново и поклати глава.

Застанахме на горния балкон на обсерваторията и погледнахме към очертанията на Бостън на север.

— Какво е това нещо, в един куп небостъргачи в далечината, което те кара да се чувстваш… Как да кажа? Романтично? Меланхолично? Развълнуван? Може би развълнуван.

— Обещанието — казах.

— За какво?

— За всичко. От разстояние те ти обещават всичко, към което се стремиш. Така изглеждат чисти и дълготрайни на хоризонта. Когато се приближиш, забелязваш кучешки изпражнения край основите.

— Да не би да искаш да кажеш, че е недействителен? Образът на небостъргачите в далечината.

— Не. Мисля, че е напълно действителен. Но същото се отнася и за кучешките изпражнения. Ако през цялото време гледаш нагоре, ще стъпиш в тях.

— В живота на всеки трябва да падне малко мръсотия, така ли?

— А — рекох, — ти го каза много по-елегантно от мен.

Тя се засмя.

Под нас, вляво, иззад някакви дървета, където пътеката излизаше на малка поляна под обсерваторията, се появи Джейн. Тя се огледа внимателно наоколо, след това погледна нагоре към нас на балкона. Пам Шепърд махна с ръка, аз се усмихнах безобидно. Джейн извърна глава, каза нещо и Роуз се появи иззад дърветата и застана до нея. Пам помаха отново и Роуз й отвърна със същото. Моята усмивка стана още по-безобидна. И искрена. Аз просто трептях от искреност. Това предстоеше да бъде трудната част. Типове като Пауърс можеш да хванеш с пари или с надеждата за тях. Или пък със страх, ако си в състояние да ги уплашиш. Но с хора като Роуз беше трудно. Фанатиците са винаги трудни. Фанатизмът ги деформира. Изкривява нормалните пориви. Прави хората лишени от страх, лишени от алчност, неспособни за обич и в крайна сметка чудовищни. Аз съм противник на фанатизма. Но фактът, че си негов противник не му пречи да съществува. Трябваше да убедя тези две фанатички да приемат плана ми, иначе планът отиваше по дяволите, а с него може би и семейство Шепърд.

Те поеха бавно нагоре по хълма към обсерваторията като се оглеждаха предпазливо, целите нащрек да не би да има някоя засада сред децата, които издигаха своите хвърчила или сред скаутите, които оглеждаха лишеите по северната страна на скалите. Двете изчезнаха в ниското под нас, когато стигнаха стълбището и след малко се появиха по стълбите зад нас. Когато Роуз стигна върха на стълбите, Пам Шепърд отиде при нея и я прегърна. Роуз я погали по гърба, докато стояха прегърнати. Все още прегърнала Роуз с едната си ръка, Пам пое дланта на Джейн и я стисна.

— Радвам се, че ви виждам — рече тя.