Робърт Паркър - Обетована земя

— Не смятам да го пързалям. Ще му поставя клопка.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Ако нещата се провалят, той ще те убие.

— Не, не той, някой друг ще го направи вместо него.

— Не измествай въпроса. Ясно ти е какво искам да кажа. Кой прави такива неща, каквито ги вършиш тази сутрин? Кой ще стане, ще вземе душ, ще се обръсне и ще провери патроните в пистолета си?

— Не може ли да си поговорим за това как прекрасно се забавлявахме снощи?

— С всичко ли се подиграваш?

— Не, но този разговор се проточи вече твърде дълго. Моята личност не е най-подходящата тема. Разбираш ли, за тези неща не се говори.

— Защо?

— Защото така.

— Това да не е някакво правило? Някакви самоанализи? За признак на слабост ли го считаш? Или за женско занимание?

— Няма смисъл. Аз съм това, което върша. И да намериш точното определение за него, нищо няма да се промени. Няма значение дали съм уплашен или развълнуван. Важното е дали ще го направя. За Шепърд няма значение защо ще го направя. Важното за него е дали ще го направя.

— Грешиш. Има още нещо. Важно е защо ще го направиш.

— Май най-важното е как ще го направя.

Сюзън ми обърна гръб и се умълча. Пийнах още малко кафе. Монотонното бучене на климатичната инсталация беше доста високо. Бях поръчал да ми донесат „Стандарт нюз“ със закуската и докато мълчахме, разтворих вестника на страницата със закодираните обяви. Бяха поместили моя текст: „Сестри, потърсете ме на 555–1434, Пам“. Прегледах спортната страница и си допих кафето. Беше дванайсет и десет. Сгънах вестника иго поставих на количката със закуската.

— Трябва да вървя, Сюз — рекох.

Тя кимна, без да се обърне.

Станах, сложих си очилата и отворих вратата.

— Спенсър — повика ме тя, — не искам да се караме.

— И аз не искам — ръката ми беше все още на дръжката на вратата.

— Върни се, щом можеш. Липсваш ми, когато те няма.

— И ти на мен — отвърнах.

Оставих вратата отворена, върнах се и я целунах по бузата, близо до слепоочието. Тя се обърна към мен и ме погледна. Очите й бяха мокри.

— Бай-бай — казах аз.

— Бай-бай…

Запътих се към дома на Харв Шепърд със странно усещане в стомаха.

Не знам дали аз бях уплашен, но Шепърд се беше паникьосал така, че човек не можеше да го познае. Чертите му се бяха изопнали и докато пътувахме по Мейн Стрийт до „Холидей ин“, непрекъснато шумно преглъщаше.

— Не е нужно да знаеш какво смятам да правя — казах му аз. — Мисля, че така е по-добре. Приеми, че съм намерил нещо, което ще свърши работа и ти ще се отървеш от всичко това.

— Защо не можеш да ми кажеш?

— Защото е необходимо да се поизлъже, а мисля, че ти не си готов за това.

— Май си прав — рече той.

Хок имаше стая на втория етаж, с изглед към басейна. Когато почукахме, той отвори вратата и ние с Шепърд влязохме. Вдясно имаше бюро с различни питиета, наредени върху него. На едното легло някакъв слаб мъж с рогови очила четеше „Уол стрийт джърнъл“. Кинг Пауърс седеше край една кръгла маса, небрежно облегнал лакти. Пред него бе разтворена счетоводна книга. Надуто копеле.

— Защо сте двама? — попита Пауърс с шлифован глас като на Руди Уоли.

— Ние сме приятели — поясних аз. — Навсякъде ходим заедно.

Пауърс беше висок, изнежен мъж с бледа кожа, дълги червени коси и с рошави кози бакембарди. Носеше спортен костюм в кафяво каре, бял колан, бели обувки, бяла копринена риза с яка над реверите. На кожена верижка около врата му бе закрепен тюркоазен връх на стрела, насочен предизвикателно напред.

— Не съм ти казвал да водиш някакви приятели — рече Пауърс на Шепърд.

— Ще му благодариш, че ме е довел — подхвърлих аз. — Нося ти нещичко, от което чантичката ти доста ще се поиздуе.

— Изобщо не употребявам такива вещи.

— О, съжалявам. Мислех, че в леглото е мацката ти.

Зад гърба ми Хок промърмори под носа си: „Май става напечено“. Оня от кревата вдигна поглед от „Уол стрийт джърнъл“ и се намръщи.

— Хок, разкарай този навлек оттук! — нареди Пауърс.

— Това е Спенсър — обясни му Хок. — Казвах ти за него. Обича да се шегува, но не е мръсник. Поне не винаги.

— Хок, нали чу какво ти казах? Изхвърли го оттук!

— Той говори за пари, Кинг. Може би ще е добре да го изслушаш.

— Ти за мен ли работиш, Хок? Прави каквото ти казвам!

— Не, аз правя само това, което искам. Никога не правя онова, което ми нареждат. Спенсър е същият като мен. Можеш да му викаш, колкото си искаш, но той няма да си помръдне пръста, ако не желае да го направи. По-добре е с Мейси да го изслушате. Говори ти за пари и сигурно не се шегува. Чуй го и ако не ти хареса, ще го разкарам.