Робърт Паркър - Обетована земя

— Възможно е да е така — казах. — Но аз искам още известни уверения, Хок?

Хок седеше неподвижен на леглото с ръце сключени върху слънчевия му сплит, затворил очи. Без да отваря очите си, той каза:

— Шепърд ще бъде о’кей.

Кимнах.

— О’кей. Да си вървим, Харв.

Шепърд остави чашата с остатъка от питието си и излезе от стаята, без дори да се огледа. Аз го последвах. Никой не се сбогува.

Когато влязохме в колата ми и потеглихме от паркинга, Шепърд каза:

— Как можем да бъдем сигурни, че ще удържат на думата си?

— Затова, че ще те оставят на мира ли? — попитах аз.

Шепърд кимна.

— Хок каза така.

— Хок? Негърът? Нали той ме преби последния път.

— Той държи на думата си. И вече ти казах, наричай го Хок. Повече няма да ти повтарям.

— Да, разбира се, извинявай, забравих. Но, господи, как можеш да му се доверяваш? Този, Мейси, да кажем, изглежда разумен, има вид на човек, с когото можеш да правиш бизнес… Но Хок.

— Ти нищо не разбираш — казах аз. — Мейси би ти избол очите за един долар. Ти си мислиш, че е човек, с когото можеш да се разбереш, защото говори така, сякаш е учил в Уортън скул. Може и да е така, но той има чест, колкото една жаба. Той е готов да направи всичко. Хок — не. Има неща, които Хок не би направил.

— Какво например?

— Той няма да каже ДА и да направи обратното.

— Е, предполагам, че ти си познаваш работата. Откъде, по дяволите, ще вземеш пари?

— Това не е твой проблем — казах аз.

Спряхме пред дома на Шепърд. Той беше ударил две големи питиета, докато аз разговарях с Мейси, и езикът му бе станал малко бавен.

— Благодаря ти, Спенсър — рече той. — Просто за това, че дойде с мен, да не говорим за уреждането на тази сделка с оръжие. Бях се изплашил до смърт.

— Полагаше ти се — казах аз.

Стиснахме си ръцете, Шепърд излезе от колата и влезе у дома си. Аз подкарах обратно към мотела. Сюзън я нямаше там и колата й не беше на паркинга. Позвъних на Пам Шепърд от стаята си.

— Чувала ли си се с девойките? — попитах.

— С Роза, да. Ще се срещнат с нас. Знам, че обичаш да се шегуваш, но моля те, не ги наричай девойки.

— Къде?

— Къде ще се срещнем ли?

— Да.

— В Милтън. Има една обсерватория на върха на Грейт Блу Хил. Знаеш ли къде се намира това?

— Да.

— Ще ни чакат в обсерваторията. Днес следобед в пет.

Погледнах часовника си — един и двайсет и пет. Имаше време.

— О’кей — казах. — Ще дойда да те взема и ще отидем. Тръгвам сега, би трябвало да съм при теб околотри. Поглеждай през прозореца по това време. Ще паркирам на улицата и когато ме видиш, слез долу.

— Какво ще правим.

— Ще говорим за това по пътя към Милтън.

— Добре.

— Скучно ли ти е?

— О, Господи, започвам да полудявам.

— Няма да продължи още много.

— Надявам се.

Затворих телефона, върнах се при колата си и потеглих отново към Бостън. Ако ми се случеше да пътувам още известно време по този маршрут, щях да съм в състояние да спя, докато карам. В три и десет спрях пред моя апартамент. След около четиридесет секунди Пам Шепърд излезе от входната врата и влезе в колата. И отново бяхме на път към Блу Хилс.

Гюрукът бе спуснат и Пам Шепърд облегна главата си на седалката и пое дълбоко дъх.

— Мили боже, приятно е да се махна оттук — рече тя.

— Това, за което говориш, е моят дом — казах аз. — На мен започна да ми се иска да можех да се върна отново там.

— Не исках да кажа, че там не е хубаво и причината дори не е толкова в дългия срок, колкото в съзнанието, че не можеш да излезеш навън, нещо като клаустрофобия.

Чистата й кафява коса беше прибрана назад в същата френска плитка, която тя носеше, откакто я бях срещнал и вятърът не я безпокоеше особено. Отбих покрай Парк драйв и Джамейкауей и продължих на юг по Арбъруей към шосе номер 28. Непосредствено след река Нипонсет, шосе номер 138 се разклоняваше от шосе номер 28 и ние продължихме по него, без да бързаме. В четири часа пристигнахме в резервата Блу Хилс и паркирахме недалеч от музея „Трейлсайд“.

— Страшно сме подранили — рече Пам Шепърд.

— Планирай отнапред — рекох аз. — Искам да сме тук и да чакаме. Не бих искал те да се изнервят да ни чакат и да си тръгнат.

— Нямам нищо против — каза тя. — Какво ще правим?

— Ще се изкачим до обсерваторията на върха. А когато дойдат, аз ще им кажа, че съм им намерил продавач.

— Продавач ли?

— Търговец на оръжие. Намерил съм човек, който ще им продаде колкото искат оръжие.

— Но защо? Защо ти е да правиш това?

— Нали затова откраднахте парите?