Робърт Паркър - Обетована земя

— Да — потвърди Сюзън. — Интересно е. Понякога е уморително като повечето неща, но на мен ми харесва.

— Аз никога не съм работила — каза Пам. Винаги съм била вкъщи с децата.

— Но това също би трябвало да е интересно — продължи Сюзън. — И изморително. Аз никога не съм имала възможност да се занимавам с това.

— Не сте ли омъжена?

— Сега не съм. Преди известно време се разведох.

— А деца?

Сюзън поклати глава, а аз стигнах до паркинга при Бърт.

— Познаваш ли някого в този град? — попитах Пам.

— Не.

— Е добре, тогава това място би трябвало да бъде сравнително сигурно. То няма вид на място, което хората от Кейп биха посетили с колите си.

Ресторантът на Бърт беше двуетажна сграда от стари потъмнели от времето дъски, ориентирана към океана. Залата за хранене във вътрешността беше светла, приятна, задушевна и не много пълна. Ние седнахме до прозореца и се загледахме във вълните, които идваха и си отиваха. Сервитьорката се приближи. Сюзън отказа питие. Пам Шепърд си поръча коктейл от уиски и мента с лед. Аз си поръчах наливна бира. Сервитьорката обяви, че нямат такава.

— Научих се да се справям с разочарованието — отговорих й аз.

Тя предложи да ми донесе бутилка „Хайнекен“. Отвърнах й, че става. Менюто се свеждаше главно до пържена морска храна. Не беше от любимите ми блюда, но и най-лошото, което някога съм опитвал, беше прекрасно. Поне не включваха неща като бургер „Джон Олдън“ и супа „Пилигрим“.

Сервитьорката донесе питиетата и взе поръчката ни за храна. Отпих от моя „Хайнекен“.

— И така, мисис Шепърд — казах. — Какво има?

Тя се огледа. Наблизо нямаше никой. Тя отпи от своя коктейл.

— Аз… аз съм замесена в убийство.

Кимнах с глава. Сюзън седеше тихо, кръстосала ръцете си на масата пред нея.

— Ние… имаше… — тя пое следващата глътка от коктейла. — Ние ограбихме една банка в Ню Бедфорд и пазачът на банката, възрастен мъж с червеникаво лице, той… Джейн го застреля и той е мъртъв.

Очевидно приливът се отдръпна. Отпечатъкът му беше очертан от неравна линия водорасли и плавеи, и случайни парчета боклук близо до ресторанта. Много по-чисто от пристанището на Ню Харбър. Чудех се какво представлява плавея. Трябва да го разгледам, когато се прибера вкъщи, някога. И стоките, изхвърлени на брега.

— Коя банка? — попитах.

— Бристъл Секюрити — отвърна тя. — На улица „Кемптън“.

— Разпознали ли са те?

— Не знам. Аз носех слънчеви очила.

— Добре е като начало. Свали ги.

— Но…

— Свали ги, те вече не са маскировка, те са доказателство за самоличност.

Тя ги докосна бързо, свали ги и ги сложи в чантичката си.

— Не в твоята чанта, дай ми ги.

Тя ми се подчини и аз ги пуснах в чантата на Сюзън Силвърман.

— Ще се отървем от тях, щом си тръгнем — отговорих й.

— Изобщо не ми е хрумнало — рече тя.

— Да, вероятно ти нямаш необходимия опит в кражба и убийство. С времето ще се почувствуваш по-добре.

— Спенсър — рече Сюзън.

— Да, знам. Съжалявам — отвърнах й.

— Аз не знаех — каза Пам Шепърд. — Не знаех, че Джейн наистина ще стреля. Аз просто тръгнах. Струваше ми се… струваше ми се, че съм длъжна. Те ме подкрепиха и всичко останало.

Сюзън кимаше.

— И ти чувствуваше, че трябва да ги подкрепиш. Всеки би го направил.

Сервитьорката донесе яденето — салата от раци за Сюзън, задушени омари за Пам и моето рибно блюдо. Поръчах си още една бира.

— Каква беше целта на кражбата? — попита Сюзън.

— Нуждаехме се от пари за оръжие.

— Господи Исусе! — казах.

— Роуз и Джейн организират… Аз трябваше да ви го кажа…

— Мила — продължих аз, — прати това по дяволите и ми разкажи всичко, което мислиш. Ако искаш да измъкна задника ги оттам.

Сюзън ми се намръщи.

— Не ми се карай — каза Пам Шепърд.

— Глупости — отвърнах. — Да не искаш да ти поднеса цветя, задето си крадец и убиец. Удоволствие за удоволствие, скъпа моя. Надявам се, че старецът няма възрастна съпруга, която да не може да преживее без него. След като всички се снабдите с пушки, можете да я освободите.

Сюзън се намеси.

— Спенсър — скастри ме тя. — Тя се чувства достатъчно зле.

— Не е вярно — казах. — Тя изобщо не се чувства зле. Както и ти. Ти стана проклето трогателна, щом се докосна до нейното състояние. „И ти чувствуваше, че трябва да ги подкрепиш.“ Топки. Никой не би го направил. Ти също.

Аз се озъбих на Пам Шепърд.

— Какво ще кажеш? Мислеше си, че отиваш на танцов спектакъл, когато влезе в банката с пистолет, за да откраднеш парите. Въобразяваше си, че си Фей Дънауей, ще вземем парите и ще избягаме, а музикалната тема ще те догони и банджото ще свири, и няма да има никакви изстрели.