Робърт Паркър - Обетована земя

Беше се обаждала Пам Шепърд и щеше да позвъни отново.

— Тя каза, че е спешно, Спенсър.

— Благодаря ти, Лилиан. Дай й този номер, когато се обади пак. — Оставих слушалката и зачаках.

Телефонът звънна след десет минути.

— Спенсър — казах аз.

— Имам нужда от помощ — беше тя. — Трябва да говоря с теб.

— Говори — казах.

— Не желая да разговарям по телефона. Необходимо е да те видя и да бъда с теб, докато разговарям. Изплашена съм. Не зная на кого друг да се обадя.

— Добре, идвам при теб.

— Недей, ние вече не сме там. Знаеш ли къде се намира плантацията Плимът?

— Да.

— Ще те чакам там. Спусни се по главната улица на селото. Ще те видя като идваш.

— Добре, тръгвам веднага. По обяд ли ще се срещнем?

— Да. Никой не бива да ме открие. Не казвай никому, че ще ме виждаш. Не позволявай да те проследят.

— Не би ли могла да ми намекнеш какъв е проблемът ти?

— Не — отвърна тя. — Нека да се срещнем на уреченото място.

— Аз ще бъда там.

Прекъснахме разговора. Беше десет и трийсет. Пътуването до Плимът нямаше да ми отнеме повече от половин час. Дрехите на Сюзън бяха все още в килера. Тя щеше да се върне за тях и за комплекта гримове. Била е страхотно разярена, за да си тръгне така. Вероятно е ангажирала стая в друг мотел. А може би дори друга стая в този. Бих могъл да почакам около час. Може би тя ще се върне за дрехите си. Извадих някакви канцеларски принадлежности и пощенски плик от чекмеджето на писалището, драснах една бележка, запечатах я в плик, а отгоре написах името на Сюзън. Взех от банята козметичната чантичка на Сюзън и я поставих на писалището. Подпрях писъмцето на нея и се отпуснах на стола до вратата на банята.

В единадесет часа и тринадесет минути някой почука тихо на моята врата. Станах и влязох в банята като застанах извън полезрението зад отворената врата. Още едно почукване. Изчакване. А после, някакъв ключ в ключалката. През процепа между пантите на вратата в банята успях да видя как вратата на мотелската стая се отваря. Сюзън влезе вътре. Може би трябваше да вземе ключа от писалището. Вероятно ще каже, че е загубила своя. Тя изчезна от погледа ми по посока на писалището, където се намираше писмото. Чух как разкъсва плика от единия му край. Бележката звучеше така: „В банята се спотайва някакъв конски задник. Нужна е целувката на прелестна жена, за да се превърне отново в красив принц.“

Аз пристъпих иззад вратата и влязох в стаята. Сюзън остави бележката, обърна се и ме видя. Тя прекоси стаята, без да промени израза си, и бегло ме целуна по устата. После отстъпи назад и ме заразглежда съсредоточено. Поклати глава.

— Не става — каза. — Ти продължаваш да си бъдеш конски задник.

— Това беше целувка с ниска електрическа сила. — отвърнах аз. — Превръщането на конския задник в красив принц е задача с голяма интензивност.

— Ще опитам отново — рече тя. И тя ме обгърна с двете си ръце, и силно ме целуна по устата. Целувката продължи, превърна се в нещо повече и се отпусна в беззвучна следкулминационна унесеност. Без прекъсване на целувката. Отблизо можех да видя все още затворените очи на Сюзън.

Аз отлепих устните си от нейните и попитах:

— Ходи ли ти се до плантацията Плимът?

Сюзън отвори очи и ме погледна.

— Където и да е — отговори. — Ти си все още конски задник, но си моят конски задник.

Аз отвърнах: „Обичам те.“

Тя притвори очите си отново и сгуши за миг лице в ямката между шията и рамото ми. После изправи главата си назад, отвори очи и кимна с глава.

— Добре, принце — пророни. — Да тръгваме към Плимът.

Дрехите ни представляваха пръснати купчини по пода и докато ги разпределихме и се облякохме, стана обяд.

— Закъсняваме — казах аз.

— Бързах, колкото можех — отвърна Сюзън.

Тя нанасяше червилото си пред огледалото, наведена над тоалетната масичка.

— Бяхме бързи — казах. — За половин час конският задник се превърна в красив принц. Мисля, че това отговаря напълно на известното определение за бързака.

— Ти си единственият, който бърза, за да видиш плантацията Плимът. При възможността за избор между чувственото удоволствие и връщането в историята, аз бих предсказала различно решение от твоя страна.

— Трябва да се срещна с някого там и ако ти си с мен, това би могло да ми помогне. Вероятно по-късно бихме могли да преразгледаме избора.

— Готова съм — каза тя.

Излязохме от стаята и се отправихме към колата. Докато пътувахме по шосе номер 3 към Плимът, аз разказах на Сюзън малкото нещо, което знаех за причината, поради която отивахме там.