Робърт Паркър - Обетована земя

— Довиждане. Не знам точно какво да кажа. Радвам се, че се запознахме не би било подходящо, със сигурност. Но — тя сви рамене, — благодаря ти за возенето.

Хок й се усмихна.

— За мен беше удоволствие, Сюзън. Може би ще те видя пак.

Аз затворих вратата и Хок се плъзна с колата навън от паркинга, безшумно и плавно, като акула, кръжаща в спокойна вода.

— Искам да пийна нещо — рече Сюзън.

Влязохме и седнахме на две от високите столчета, на ъгъла, където барът завива. Сюзън си поръча мартини, а аз — бира.

— Мартини ли? — казах.

Тя кимна с глава.

— Казах, че ми се пие нещо. Наистина.

Тя изпи наведнъж половината мартини и сложи чашата обратно на бара.

— Каква е разликата? — каза тя и ме погледна.

— Имаш предвид мене и Хок ли?

— Ъ-хъ.

— Не знам. Аз не пребивам хората за пари. Не убивам за пари. Той го прави.

— Но понякога ти го правиш без нужда. Като днес следобед.

— Поуъл ли?

— Поуъл. Нямаше нужда да се биеш с него. Ти му го натресе.

Свих рамене.

— Не беше ли така? — настоя Сюзън.

Отново свих рамене. Тя гаврътна остатъка от мартинито си.

— Защо?

Посочих на бармана надолу и казах:

— Още по едно.

Мълчахме, докато той приготви мартинито и наточи бирата, и ги сложи пред нас.

— Да имаш лешници? — попитах.

Той кимна и извади изпод бара една пълна купа. Заведението беше почти празно: една двойка, която привършваше своя късен обяд на другия край на помещението и четирима мъже с вид на играчи на голф, които пиеха някакви смесени питиета на една маса зад нас. Сюзън отпи от второто си мартини.

— Как можеш да пиеш тези неща? — казах аз. — Имат вкус на лекарство за зъби.

— Така си доказвам бабаитлъка — рече тя.

— О — казах.

Хапнах малко лешници. Карето играчи на голф говореха на висок глас. Тонът им бликаше от весело дружелюбие като гласът на някое крупие. Леко отчаян.

— Милиони мъже прекарват живота си по този начин — казах аз. — Седейки и преструвайки се на добри хора пред мъже, на които нямат какво да кажат.

Сюзън кимна в съгласие.

— Не само мъже — каза тя.

— Винаги съм си мислил, че жените все пак го правят по-добре — казах аз.

— Благодарение на ранната тренировка да се преструваш, за да те харесват мъжете — каза Сюзън. — Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Защо предизвиках Поуъл ли?

— Ъ-хъ.

— Ти не се отказваш лесно, нали?

— Ъ-хъ.

— Не знам точно защо го закачих. Дразнеше ме като седеше там, но в същото време, като че ли това, което направих, беше правилна стъпка в онзи момент.

— Да покажеш на Хок, че не те е страх?

— Не, не смятам, че това е направило по някакъв начин впечатление на Хок. Това беше вътрешна реакция. Много от нещата, кои го правя, са вътрешна реакция. Ти си праволинеен мислител, искаш да знаеш защо и как е станало дадено нещо, какъв е източникът на проблема, и как да намериш решение за него. Допускам, че това е свързано отчасти с това, че си водещ тип.

— Всъщност, ти обръщаш стереотипа — каза Сюзън.

— Какво? Че жените са емоционални, а мъжете — рационални? Да. Но това винаги са били глупости. В повечето случаи, според мен, е точно обратното. В моя случай поне е така. Аз не разсъждавам по азбучен ред. Вече съм минал четиридесетте и съм правил много неща, и съм се научил обикновено да се доверявам на импулсите си. Имам склонност да мисля в образи и модели, и — как да кажа — цели ситуации.

— Познато — рече Сюзън.

— Все едно, така че, когато ти питаш защо, аз чувствам, че най-доброто, което мога да направя, е да обрисувам ситуацията. Ако разполагах с видеозапис на ситуацията, бих могъл да ти посоча и да ти кажа: „Виж, за това.“

— Щеше ли да постъпиш по същия начин, ако аз не бях там?

— Искаш да кажеш, че съм търсел да се покажа? — Барманът дойде и погледна чашите ни. Кимнах му и той ги взе, за да ги напълни отново. — Може би. — Барманът донесе напитките. — Щеше ли да удариш някой с онази бирена бутилка, ако се беше наложило да ми помогнеш?

— Ах ти, непоправим егоист — рече Сюзън. — Защо не си помислиш, че съм взела бутилката, за да защитя себе си?

— Хвана ме — казах. — Изобщо не си помислих това. Затова ли я беше взела?

— Не — каза тя. — И престани да се хилиш като някой проклет идиот. — Тя отпи малко от третото си мартини. — Самодоволно копеле.

— Направи го, защото аз съм такова страхотно ченге, нали?

— Не — каза тя. Силата на лицето и очите й беше съсредоточена върху мене. — Направих го, защото те обичам.