Робърт Паркър - Обетована земя

— Това е резултатът от възпитанието в гето. — Той произнесе и двете т-та в думата гето. — На моменти наследствеността ми изскача навън.

— Божичко, как не съм се сетил — казах аз. — В коя част на гетото живееш сега?

Хок се усмихна на Сюзън.

— На „Бийкън Хил“ — рече той. Направи пълен завой с кадилака и се понесе обратно, нагоре по Кейп, към Хайанис… — Както и да е, аз обясних на хората, че ти няма да направиш това, което искат те, каквото и да ти кажа, но те ми плащат, за да говоря с теб и ето, сега аз го правя. Какъв е интересът ти към Шепърд?

— Той ме нае да търся жена му.

— Това ли е всичко? Намери ли я?

— Да.

— Къде?

— Няма да ти кажа.

— Няма значение. Шепърд ще ми каже. Ако ми потрябва да знам.

— Не — поклатих отрицателно глава. — Той също не знае.

— Не си ли му казал?

— Не.

— Защо. Нали затова те е наел.

— Тя не желае да бъде намерена.

Хок поклати отново глава.

— Усложняваш си живота, Спенсър. Прекалено много се задълбочаваш в нещата.

— Това е едно от нещата, които ме отличават от теб, Хок.

— Може би — каза Хок, — а може би приличаш на мен много повече, отколкото искаш да си признаеш. Като изключим това, че не си красив колкото мене.

— Да, но аз се обличам по-добре.

Хок изгрухтя.

— Майната ти. Извинявай, Сюзън. Както и да е, моят проблем сега е дали да ти вярвам. Звучи правдоподобно. Напълно в рамките на твоите възможности, Спенсър. Разбира се, ти не си паднал току-що от камиона със захарно цвекло, който минава през града и ако си решил да лъжеш, би звучало правдоподобно. Още ли работиш за Шепърд?

— Не, разкара ме. Разправя, че щял да ме съди.

— Аз не бих се обезпокоил кой знае колко много относно съденето — рече Хок. — Харв е нещо зает.

— Пауърс ли е? — рекох.

— Може да е той, може да не е той.

Хок кимна. Известно време пътувахме мълчаливо.

— Кой е този Кинг Пауърс? — рече Сюзън.

— Един крадец — казах аз. Изнудване чрез заеми, рекет, проституция, перални на самообслужване, мотели, автомобилен транспорт, селскостопански продукти, Бостън, Броктън, Фол Ривър, Ню Бедфорд.

— Без Броктън вече — уточни Хок. — Анджи Дегамо държи сега Броктън.

— Анджи разкара Пауърс ли?

— Не, някакъв вид сделка. Аз не съм участвал в нея.

— Както и да е — обърнах се аз към Сюзън. — Това представлява Пауърс.

— И ти работиш за него — каза тя на Хок.

— Едно-друго.

— Хок е на свободна практика — казах аз. — Но Пауърс го вика отрано, когато има работа за него.

— И каква е неговата работа? — попита Сюзън, все още обърната към Хок.

— Работата му е свързана с мускули и пищови.

— Аз бих предпочел термина войник на съдбата, драги — каза ми Хок.

— Не те ли притеснява това да причиняваш страдания на хората за пари? — попита Сюзън.

— Не повече, отколкото това притеснява него — Хок кимна към мен.

— Аз не мисля, че той го прави за пари — рече тя.

— Това е причината, поради която аз се нося из Кейп в тази нова кола, докато той кара онази осемгодишна таратайка със сивите кръпки по тапицерията.

— Но — Сюзън се опита да намери точните думи. — Но той върши каквото трябва. Неговата цел е да помага. Твоята — да причиняваш страдание.

— Не е тъй — рече Хок. — Може би той има за цел да помага. Но в същото време работата му харесва. Разбираш ли? Мисълта ми е, че би могъл да бъде социален работник, ако просто иска да помогне. Аз не получавам нищо от това, че навреждам на хората. Понякога просто се случва така. Само че недей да бъдеш толкова сигурна, че ние със Спенсър сме толкова адски различни, Сюзън.

Скоро бяхме отново на паркинга пред мотела. Полицейската кола си беше заминала.

— Ако сте свършили вече да говорите за мен, бих искал да кажа няколко неща, но не искам да ви прекъсвам. Темата е адски вълнуваща.

Сюзън само поклати глава.

— О’кей — рекох. — Говоря ти откровено, Хок. В момента не работя нито за Шепърд, нито за когото и да било. Но не бих могъл да се прибера у дома си и да ви оставя с Пауърс да правите каквото си поискате. Ще се навъртам наблизо, струва ми се, и ще видя дали бих могъл да ви сваля от гърба на Шепърд.

Хок ме погледна безизразно.

— Точно това им казах — рече той. — Казах им, че това ще бъде твоят отговор, ако дойда и разговарям с теб. Но те си плащат. Ще им кажа, че съм бил прав. Не мисля, че това ще ги уплаши.

— Предполагам, че няма — рекох.

Отворих вратата и излязох, и я задържах отворена за Сюзън. Тя се измъкна навън, след това се облегна назад и каза на Хок: