Робърт Паркър - Обетована земя

— Боже господи, радвам се да те видя — казах аз.

С пръст в книгата, за да не загуби мястото, до което беше стигнала, тя извърна главата си към мене и каза:

— И още как, сигурна съм — и се усмихна през зъби.

Тя често се усмихваше, но понякога не се усмихваше, а оголваше зъби в усмивка. Този път беше така. Никога не съм знаел със сигурност каква е разликата, но имаше нещо общо с някаква весела дяволитост. Усмивката й беше красива и добра, а в оголването на зъбите й имаше просто някакъв зъл намек. Хвърлих се върху нея на леглото, възпирайки сблъсъка с тежестта ми с ръцете си, сграбчих я и я прегърнах.

— О-о — каза тя.

Аз отслабих малко прегръдката и ние се целунахме. Когато свършихме, казах:

— Нямам намерение да те питам как си влязла тук, тъй като знам, че можеш да направиш всичко, което поискаш, и че да подбудиш някой към помагачество за едно или друго нещо, за тебе би било детска игра.

— Детска игра — повтори тя. — Как вървят нещата при теб, синеоки?

Лежахме по гръб на леглото един до друг, докато й разказвах. Когато свърших разказа си, аз предложих да прекараме един следобед на чувствени удоволствия като започнем веднага. Тя обаче предложи първо да се наобядваме и след кратко спречкване аз се съгласих.

— Сюз — казах аз в ресторанта, докато тя отпиваше от своя коктейл „Маргарита“, — ти изглеждаше необикновено доволна от епизода, където Джейн направи опит да ме кастрира.

Тя се разсмя.

— Мисля, че ханшът ти започва да се разширява — каза тя и допълни: — Бръснеш ли се все още?

— Изобщо не съм пострадал — казах аз. — Ако беше станало това, всички келнерки тук щяха да носят черни ленти на ръцете си, а знамето на Радклиф щеше да е смъкнато наполовина в знак на траур.

— Е, ще видим по-късно, когато нямаме да правим нещо по-добро.

— Никога няма нищо по-добро за правене — казах аз.

Тя старателно се прозя.

Келнерката пристигна и взе поръчката ни. Когато тя се отдалечи, Сюзън попита:

— Какво възнамеряваш да предприемеш?

— Бога ми, не знам.

— Искаш ли да остана с теб през това време.

— Много искам — казах аз. — Струва ми се, че нищо не мога да разбера от случая с Пам, Роуз и Джейн.

— Чудесно, донесла съм си куфара, в случай че би пожелал да остана.

— Да, забелязах, че вече си разопаковала и си подредила дрехите си в гардероба. Не ти липсва самочувствие.

— О, ти си забелязал, значи. Непрекъснато забравям, че си детектив.

— Спенсър е моето име, улики винаги има — пошегувах се аз.

Келнерката ми донесе половин дузина стриди, а на Сюзън — шест мариновани скариди. Сюзън погледна към стридите.

— Опитваш се да потърсиш възмездие ли?

— Не — казах. — Кроя планове за бъдещето.

Започнахме да се храним.

— Какво те кара да твърдиш, че нищо не можеш да разбереш? — понита Сюзън.

— Не се чувствам спокойно. Владея добре професията си и се старая, но… Пам Шепърд ме попита дали имам деца и аз казах, че нямам. Тогава тя каза, че вероятно не бих могъл да я разбера и ме попита дали съм женен, а аз казах, че не съм и тогава тя каза, че със сигурност не бих могъл да я разбера. — Свих рамене.

— Аз също никога не съм имала деца — рече Сюзън. — А бракът изобщо не беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Нито най-трайното. Знам ли? Бих могла да ти кажа някое от безбройните клишета за това, че не е нужно да можеш да сготвиш суфле, за да разбереш, че не е сготвено както трябва… Нямал си деца… възможно е да има някакво основание в това. Да кажем, че има. И какво от това? Доколкото си спомням, ти си се занимавал с много неща, които не познаваш непосредствено. Защо в този случай да е различно?

— Не знам дали е така — казах аз.

— Мисля че е така. Никога досега не съм те чувал да говориш за подобни неща.

— Да, може и да си права.

— Освен това, както разбирам от обясненията ти, твоята работа по случая е приключена, защото този случай вече не съществува.

— Има нещо такова — казах аз.

— Тогава защо трябва да се безпокоиш за него? След като не е от твоята компетентност, така или иначе, защо не се примириш с това. Ще поядем, ще поплуваме и ще походим на плажа няколко дни и ще се приберем вкъщи.

Келнерката дойде и донесе пържоли, салата, хлебчета и още една бира за мен. Около две минути се хранихме мълчаливо.

— Не мога да мисля за нищо друго — казах аз.

— Опитай се да овладееш ентусиазма си — рече Сюзън.

— Извинявай, не се изразих добре, това нещо просто не ме оставя на мира. Срещнах се с двама души, чийто живот се е объркал ужасно, и излиза, че изобщо не мога да им помогна да се измъкнат от това положение.