Робърт Паркър - Обетована земя

— Не ми се вижда да е толкова страшен — рече Поуъл.

Той беше станал и хората край басейна бяха започнали да проявяват любопитство.

— Това е, защото си глупав, Поуъл — каза Хок. — Страшен е, може би е страшен почти колкото мен. Но щом искаш да го пробваш, давай.

Поуъл се пресегна и ме сграбчи за предницата на ризата. Сюзън Силвърман рязко пое дъх.

— Не го убивай, Спенсър — рече Хок. — Той работи за мене.

Поуъл ме издърпа от стола. Аз се оставих да ме издърпа и го ударих с ръката си в адамовата ябълка. Той издаде някакъв хъхрещ звук, пусна предницата на ризата ми и отстъпи назад. Нанесох му два удара с лявата рька, от които вторият — с енергичен замах с цялото рамо и той падна назад в басейна. Когато се обърнах, Хок се смееше насреща ми с широко отворена уста.

— Празноглавците са навсякъде едни и същи, нали — каза той. — Изглежда, че просто не знае каква е разликата между аматьори и професионалисти. — Хок поклати глава. — Дамата ти си я бива обаче. — Той кимна към Сюзън, която беше станала права и държеше някаква бирена бутилка, която вероятно беше грабнала от някоя от масите.

Хок стана, отиде до басейна и изтегли Поуъл навън, небрежно, с една ръка, сякаш мъртвото тегло на един деветдесет килограмов мъж не беше повече от тежестта на един калкан.

Тишината край басейна беше тягостна. Децата продължаваха да висят на ръба на басейна и да гледат към нас.

— Хайде да отидем до колата ми и да поговорим — каза Хок.

Той пусна Поуъл, който се свлече на земята до масичката и закрачи към сградата. Сюзън и аз го последвахме. Когато минавахме покрай рецепцията, видяхме управителят да излиза от офиса си и да се отправя здбързан към терасата.

— Защо не се прибереш в стаята, Сюз — казах аз. — Няма да се бавя много. Хок иска само да му дам някои насоки по бой край брега на басейн. — Връхчето на езика й стърчеше от затворената й уста и тя очевидно го хапеше. — Не си хапи езика — казах. — Остави малко и за мен.

Тя поклати отрицателно глава и каза:

— Ще остана с теб.

Хок отвори вратата на кадилака откъм страната за пътници.

— За мене е удоволствие — каза той на Сюзън.

Ако имаше намерение да се бием, Хок нямаше да избере за целта открит автомобил. Аз последвах Сюзън в колата. Хок заобиколи и се настани на шофьорското място. Той натисна някакво копче и покривът плавно се вдигна. Включи двигателя и пусна климатичната инсталация. Една синьо-бяла полицейска кола с надпис Барнстейбъл спря на паркинга, от нея излязоха двама полицаи и влязоха в мотела.

— Нека да се повозим малко — рече Хок.

Аз кимнах и той включи на скорост, и потегли от паркинга.

— Къде го намери, по дяволите? — попитах Хок.

— Поуъл ли? О, старче. Не знам. Той е някакъв местен суетен глупак. Хората, които ме наеха, ми казаха да работя с него.

— Да не са решили да открият курс за чираци?

Хок сви рамене.

— Притеснява ме, драги, че му трябва да мине още много път, прав ли съм?

— Безпокои ли те, че ченгетата ще го попитат защо се е бил с някакъв турист, кой е бил туриста и кой е бил черният жребец със смешните такъми?

Хок поклати глава.

— Той няма да каже нищо. Тъп е, но не е чак толкова тъп.

Сюзън Силвърман се обади от предната седалка:

— Какво правим ние?

Хок се засмя.

— Въпросът ти е на място, Сюзън. Какво, по дяволите, правим ние?

— Да видим дали мога да се досетя — казах аз. — Мисля, че Харв Шепърд дължи пари на някого, вероятно на Кинг Пауърс, а Хок са го помолили да събере парите. Или може би само да следи за изплащането на вноските и така нататък и да се погрижи нещата да вървят както трябва — казах аз, обърнат към Сюзън. — Хок се справя с тази работа съвсем добре. И след това — изненада, появявам се аз и започвам да работя за Шепърд. Тогава Хок и неговият работодател, вероятно Кинг Пауърс, започват да се чудят да не би Харви да ме е наел, за да противодействам на Хок. Ето защо, Хок се е отбил, за да попита за отношенията ми с Харв Шепърд и за да ме подтикне да скъсам тези отношения.

Кадилакът се движеше почти безшумно по автострадата Мид-Кейп, надолу по Кейп, към Провинстаун.

— Колко близо съм до истината, Хок?

Той сви рамене.

— Аз съм обяснил на хората, които са ме наели, що за човек си ти. Не се надявам да те изплаша и да побегнеш, и не се надявам да те подкупя, но моят работодател би желал да ти даде компенсация за каквито кажеш загуби, ако ти се откажеш от случая.

— През всичкото това време, откакто те познавам, така й не можах да проумея защо понякога говориш като някой счетоводител от Мерил Линч, а друг път като хамалин.