Робърт Паркър - Обетована земя

— Виждам, че сте го правили вече.

— Да — казах.

Той се отправи към треньорската стая.

— Ако имате нужда от нещо, обадете ми се — каза той.

Преместих се на лат-машината, направих 15 движения със 75,15 преси за трицепсите с 40 килограма, минах на въртящия се лост, след това се върнах отново на пейката. Обикновено вдигах същите тежести на пейката, но сега имах нужда да се разтоваря по някакъв начин и преси на пейката със 150 килограма бяха най-подходящото нещо за това. Направих по четири серии от всичко и потта потече през фланелката ми и надолу по вътрешната страна на ръцете ми, така че ми се налагаше непрекъснато да си бърша дланите, за да не се хлъзгат. Когато свърших и си тръгнах, ръцете ми трепереха, а дъхът ми излизаше на пресекулки. Този ден нямаше посетители в здравния клуб. Аз бях единственият и по някое време треньорът беше дошъл и ме бе наблюдавал.

— Хей — подхвърли той, — яко работите, няма шега, а?

— Да — казах. В един от ъглите на тренировъчната зала имаше тежък чувал. — Имате ли ръкавици за онова нещо? — попитах.

— Намират се някакви — каза треньорът.

— Дайте ми ги.

Той ми ги донесе и аз ги надянах и се облегнах на стената, изчаквайки да възстановя дишането си и да престана да усещам ръцете си като гумени. Обикновено за това не ми трябваше толкова дълго време. След около пет минути бях готов за чувала. Застанах близо до него, може би на около двайсет сантиметра разстояние, и започнах да удрям колкото имах сили. Два леви, един десен. Ляв къс, ляво кроше, десен, ляв къс, ляв къс, крачка назад, ляв ъперкут. Трудно е да се удари тежък чувал с ъперкут. Той няма брадичка. Удрях чувала колкото можех и с колкото сили имах, грухтейки от умора. Застанал прав срещу него и стараейки се да пренеса всичката сила, която имах в двайсетсантиметровите удари. Ако никога не сте правили това, нямате представа колко уморително е да удряте нещо. На всеки две минути ми се налагаше да отстъпвам и да се облягам на стената, за да се възстановя.

— Тренирали ли сте някога? — попита ме треньорът.

— Да — отвърнах.

— Веднага си личи — каза той. — Всеки, който дойде тук, пляска по чувала или удря по него. Не могат да устоят да не го направят. Но ще се намери само един от сто, който ще го удари истински и ще знае какво прави.

— Така е.

Върнах се отново при чувала и забих в него левия си юмрук, редувайки различни видове удари, стремейки се да го пробия. Потта се лееше по лицето ми и капеше от ръцете и краката ми. Ризата ми беше подгизнала и започвах да виждам пред очите ми да танцуват черни нетна, като изображения на захаросани сливи.

— Искате ли малко сол? — каза треньорът.

Тръснах отрицателно глава. Сивата ми тениска беше подгизнала и станала черна от пот. Пот се лееше по ръцете и краката ми. От косата ми се ронеха капки. Отстъпих назад от чувала и се облегнах на стената. Дъхът ми свистеше навън и навътре, а ръцете ми бяха изтръпнали и като гумени. Плъзнах гърба си надолу по стената и седнах на пода, с щръкнали нагоре колене, с гръб, опрян на стената, подпрени на коленете ръце и провесена глава и чаках така, докато дишането ми стана нормално и черните петна изчезнаха. Ръкавиците бяха станали хлъзгави от потта, когато ги смъкнах. Станах и ги подадох на треньора.

— Благодаря — казах.

— За нищо — каза той. — Виждам, че когато работите, значи работите, прав ли съм?

— Прав си — казах.

Излязох бавно от залата за тренировки и все така бавно се изкачих нагоре по стълбите. Няколко души ме изгледаха, докато прекосявах фоайето на път към стаята си. Подът на фоайето беше облицован с ръждиво оцветени каменни плочи с размери около 20 х 20 см. Включих климатичната инсталация в стаята си и взех един душ като прекарах продължително време под силната боцкаща струя. Тоалетните принадлежности на Сюзън все още стояха на рафтчето. Подсуших се, облякох си синьо-бяла горна фланела, бели памучни панталони и бели мокасини. Хвърлих поглед към пистолета си. който лежеше на бюрото. „Майната му!“ Чист, уморен и невъоръжен поех по коридора обратно към бара и седнах да пия бърбън.

На следващата утрин се събудих в осем и петнайсет и се чувствувах като неуспял самоубиец. Никой не бе спал в другото легло. Станах в девет без двайсет и се дотътрих до банята, където взех два аспирина и още един душ. В девет и петнайсет тръгнах уверено, но бавно към кафенето и изпих два двойни портокалови сока и три чаши силно кафе. В десет без десет закрачих обратно към стаята си не така уверено, но все още бавно и набрах телефонната служба.