Робърт Паркър - Обетована земя

Стъмни си и нищо повече не се случи. Вече започвах да се надявам да видя отново пияницата. Освен това вече бях огладнял. Имах да обмисля някои неща и тъй като обикновено правех това по-добре докато ям, пържените молюски не бяха успели да ме убедят в достойнствата на нюбедфордското кулинарно изкуство и сигурно, така или иначе, щеше да ми се наложи да си легна да спя много късно. Поради тази причина се върнах при колата си, качих се в нея и потеглих обратно към Хайанис. Под чистачката имаше пъхнат квитанция за паркиране, но тя отхвърча нанякъде край една алея за боулинг в Матапойсет.

По обратния път за Хайанис реших, че най-добре щеше да бъде да се върна в Ню Бедфорд на сутринта 14 да говоря с Пам Шепърд. В известен смисъл, аз бях направил това, за което се бях наел. С една дума, бях я намерил и можех да докладвам, че е жива и подвластна на волята си. От Шепърд щеше да зависи дали ще отиде да си я прибере. Но не ми се струваше правилно да му дам адреса и да се върна обратно в Бостън. Продължавах да си мисля за последния път, както я е видял Еди Тейлор, легнала по гръб на леглото да скимти към тавана. В облеклото й, когато излезе от старата двуетажна къща на Сентър стрийт, имаше признак на някаква патетична претрупаност. Беше си сложила висящи обеци.

Когато пристигнах в мотела беше станало девет и трийсет. Столовата беше още отворена, така че влязох вътре и си поръчах шест стриди и половин бутилка „Шабли“, плюс една половинкилограмова пържола със сос бернес и един литър бира. Салатата беше отлична и цялата процедура беше далеч по-приятна, отколкото висенето край някаква врата с някакъв си пиклив пияница. След вечеря се прибрах в стаята си и хванах последните три подавания от мача по бейзбол по шести канал.

На сутринта станах и потеглих към Ню Бедфорд преди осем. На едно място спрях да си купя закуска и продължих пътя си, похапвайки от поничките и отпивайки от кафе го си, докато слънцето грееше зад гърба ми. Пристигнах в Ню Бедфорд по време на най-натовареното движение и макар да не беше кой знае колко голям град, уличната му мрежа беше така объркана, че пътното задръстване стигаше чак оттатък моста във Феърхейвън. Беше девет и половина, когато излязох от колата и се отправих към неприличната входна врата на Сентър стрийт номер гри. Нямаше звънец, нито чукало, така че почуках с кокалчетата на ръката си. Не много силно, да не би вратата да падне.

Отвори ми едра, яка на вид млада жена със светлокестенява коса, сплетена на плитка. Носеше джинси и горнище от черно трико. Беше очевидно без сутиен и не толкова очевидно — боса.

— Добро утро — казах аз. — Бих желал да говоря с Пам Шепърд, ако обичате.

— Съжалявам, тук няма никаква Пам Шепърд.

— Скоро ли ще се върне? — попитах с най-предразполагащата си усмивка. Момчешка. Открита. Самата сърдечност.

— Не познавам изобщо такъв човек — рече тя.

— Тук ли живеете?

— Да.

— Вие ли сте Роуз Алекзандър?

— Не.

Щом им пусна предразполагащата си усмивка, просто започват да се лигавят пред мен.

— Тя тук ли е?

— Кой сте вие?

— Аз пръв ви попитах.

Лицето й помръкна и тя понечи да затвори вратата. Аз я подпрях с дланта си и я задържах отворена. Тя натисна по-силно и аз отвърнах със същото. Изглеждаше непоколебима.

— Госпожо — казах, — ако престанете да натискате тази врата, ще ви кажа истината. Макар да не вярвам, че вие ми казвахте истината.

Тя не ми обърна никакво внимание. Беше едра жена и ставаше трудно да удържам вратата отворена без усилие.

— Вчера прекарах почти целия ден пред тази къща и видях Пам Шепърд и една друга жена, които излязоха оттук, ходиха да напазаруват и се върнаха с покупки. Телефонът тук е регистриран на името на Роуз Алекзандър. — Рамото ми започваше да ме наболява. — Ще поговоря човешки с Пам Шепърд и няма насила да я откарам при съпруга й.

Зад младата жена се чу някакъв глас:

— По дяволите, какво става тук, Джейн?

Джейн не отговори нищо. Тя продължи да натиска вратата. Показа се по-дребната, чернокоса жена, която бях видял с Пам Шепърд предишния ден.

— Роуз Алекзандър? — попитах аз. Тя кимна. — Трябва да разговарям с Пам Шепърд.

— Аз не… — подхвана Роуз Алекзандър.

— И вие също — прекъснах я. — Аз съм детектив и ще ви кажа следното: Ако накарате вашата Амазонка да пусне вратата, можем да поговорим за всичко това много приятно.

Роуз Алекзандър сложи ръката си на ръката на Джейн.

— По-добре е да го пуснеш да влезе, Джейн — рече кротко тя.