Робърт Паркър - Обетована земя

— Да. Господи, ако не го бях направил, тя щеше да си свали гащите още тук, в бара.

— Това вече го каза.

— Ами, така е, драги, повярвай ми.

Еди изгълта още едно уиски и засмука втора чаша бирен разредител, които Руди беше донесъл, без да му ги поръчват.

— Познаваше ли я, преди да се свърже с тебе?

— По дяволите, аз не съм се свързал с нея, тя се свърза с мене. Аз просто си седях тука и се оглеждах наоколо, и тя просто дойде, седна при мен и ме заприказва.

— Е, добре, в такъв случай, познаваше ли я, преди тя да се свърже с тебе?

Еди сви рамене и посочи на Руди изпитата си чаша с уиски.

— Бях я виждал тука. Не се познавах с нея, но знаех, че се върти наоколо, разбираш ли ме, знаех, че е лесно достъпна, стига да поискаш.

Еди изпи чашата си веднага щом Руди я наля и когато я сложи обратно на бара, Руди я напълни отново.

— Тя отдавна ли е на пиацата? — попитах аз.

Двамата с Еди истински се бяхме разплещили — просто двама добри стари приятели, които си говорят по работа. Еди пресуши бирата си, уригна се шумно, изсмя се на уригването си. Може би нямаше да мога да го шашна с моята изтънченост.

— На пиацата ли? О, имаш предвид, да, разбирам те. Не, не много отдавна. Мисля, че до тази година не я бях забелязал, нито си спомням да съм чувал много за нея. Май някъде след Коледа я чука един тип, когото познавам. Това като че ли е първият случай, за който съм чувал.

Езикът му беше малко надебелял и с-тата му бяха започнали да стават неясни.

— Сбогуването ви приятелско ли беше? — попитах аз.

— А?

— Как изглеждаха нещата на сутринта, когато се събудихте и си казахте довиждане?

— Любопитно копеле си — рече той и отмести погледа си, загледан в двете студентки на другия край на помещението.

— Казвали са ми това.

— Е, сега аз ти го казвам.

— Да, чувам. При това го правиш красиво.

Еди обърна погледа си към мене.

— Ти какво, на умник ли се правиш?

— И това са ми го казвали.

— Да, ама аз не обичам умниците.

— Аз сякаш съм предвиждал това.

— Така че, да те няма или ще те търкалям.

— И сякаш съм предвиждал, че ти ще поставиш въпроса точно така.

— Ако си търсиш неприятности, драги, намерил си си майстора.

— Имам си предостатъчно неприятности — казах аз. — Това, което търся, е информация. В какво настроение беше Пам Шепърд на сутринта, след като беше с тебе?

Еди слезе от столчето пред бара и застана пред мен.

— Казвам ти за последен път. Махай се, или ще пострадаш.

Руди започна да се примъква към телефона. Аз огледах пространството пред бара. Беше около три метра. Достатъчно.

— Няма нищо — казах на Руди. — Никой няма да пострада. Само ще му покажа нещо.

Станах.

— Дебеланко — казах на Еди, — ако ме принудиш, мога да те вкарам в болницата и ще го направя. Но ти сигурно не ми вярваш, така че ще трябва да ти го докажа. Хайде. Удряй.

Той замахна да нанесе удар с дясната ръка, който мина покрай главата ми, когато се отместих. Последва друг — с лявата, който мина почти на същото разстояние, когато се отместих на другата страна.

— Ще издържиш около две минути да правиш това — казах аз. Той се втурна насреща ми и аз се извъртях покрай него. — Междувременно — казах, — ако искам, бих могъл да те ударя ето тук. — Потупах го с длан три пъти много бързо по дясната буза. Той налетя отново, а аз влязох малко в обсега на удара и го спрях с лявата си подлакътница. Втория го прихванах с дясната. — Или тук — казах аз и го шляпнах звучно с двете си ръце по бузите. Така, както някоя баба шляпва дете. Отстъпих вън от обсега му. Той вече беше започнал да се задъхва. — Нещо не си във форма, малкият. Скоро няма да можеш да си повдигнеш ръцете.

— Откажи се, Еди — обади се Руди иззад бара. — Той е професионалист, за бога, ще те убие, ако продължаваш да се блъскаш така.

— Ще му дам аз едно блъскане, копелето му с копеле — каза Еди и се опита да ме докопа.

Аз направих една крачка вдясно и му нанесох един ляв прав в корема. Въздухът му излезе с хрипаво грухтене и той неочаквано седна. С побеляло лице, останал без въздух, драпащ да възстанови дишането си. — Или там — казах аз.

Еди възвърна частично дишането си и се изправи на крака. Без да погледне никого, той се отправи с омекнали крака към мъжката тоалетна.

— Добър удар имаш — каза ми Руди.

— Това е, защото сърцето ми е чисто — отвърнах.

— Надявам се да не омаца всичко там с бълвоч — рече Руди.

Останалите хора в помещението, които се бяха умълчали, когато свадата избухна, възобновиха приказките си. Двете студентки станаха и си тръгнаха, оставяйки недопити чашите си и мислейки за потвърдилите се опасения на майките си. Еди се върна от тоалетната с бледо и мокро лице, сигурно се беше наплискал с вода.