Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

Така и направих. В единайсет и петнайсет Клайн излезе от кабинета си, ухили ми се и с вдигнат нагоре палец ме покани да вляза.

— Лесно се справихте с моите пазителки.

— Не бих казал.

— Много са старателни.

— Аз също — отвърнах.

— Какво мога да направя за вас?

— Да ми кажете кога са се върнали резултатите от изследването за ДНК на Уолтър Клайв.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Можех да ви го кажа и по телефона.

— А кога щяхте да ми се обадите?

— Сигурно още преди края на месеца — каза Клайн.

Той натисна копчето на интеркома.

— Марджи? Моля те, донеси ми картона на Уолтър Клайв. — Сетне отново вдигна очи към мен. — Държа да е подръка, докато реша как да уредя въпросите около резултатите.

— Ще ви помогна — успокоих го аз.

Марджи влезе с папката. Изгледа ме със същото дълбоко объркване, което бе демонстрирала и по телефона, след което се върна на поста си. Клайн разлисти папката и бързо откри каквото търсеше.

— Резултатите са пристигнали на двайсети май.

— А кога уведомихте Клайв?

— Същия ден.

— Да не се окажете изключението, което потвърждава правилото за лекарите?

— Веднага му се обадих — настоя той. — Помня, защото беше много необичайно.

— Значи резултатите са му били известни на двайсети.

— Да.

— И не сте ги съобщавали на други хора?

— Не съм.

— Възможно ли е някой друг да е узнал?

— Може той да е споделил с някого.

— Но не и с човек от лабораторията или от кабинета ви?

— Не. Уолтър използва друго име. Това вече ви го казах миналия път.

— Ами ако резултатите с това чуждо име са класирани в неговата папка, трудно ли е да се досети човек за кого се отнасят?

— Не бяха в неговата папка — възрази Клайн. — Заедно с резултатите от изследванията на Доли и Джейсън ги държах в запечатан плик, заключен в бюрото ми, и то доста време след смъртта му.

— Помните ли деня на смъртта?

— Преди няколко месеца беше.

— Убийството е извършено на двайсет и втори май — натъртих.

Клайн се отпусна в стола си. На стената зад гърба му висеше цветна снимка в рамка. Три малки момченца, скупчили се около хубава жена с голяма шапка. До снимката висеше дипломата му.

— Боже господи! — въздъхна той.

Тъкмо излизах от колата на паркинга зад мотела, когато дребничък чернокож мъж с бейзболна шапка изскочи от пикап тойота и се насочи към мен.

Мистър Спенсър — рече той, — аз съм Били Райс, грижа се за Торнадо, ако си спомняте.

— Спомням си — отвърнах. — Как е той?

— Добре е — измънка Били.

Стори ми се някак потаен.

— Може ли да поговорим в стаята ви?

— Разбира се.

Качихме се по стълбите и по външната тераса стигнахме до стаята ми. Били остана да стърчи до стената. Стаята беше разтребена. Климатикът работеше, тъй че беше приятно хладно. Когато затворих вратата, Били май се поотпусна.

— Ще може ли да заключите? — попита той.

Щракнах резето и поставих веригата. Спуснах и щорите.

— Ето на — казах. — Сами сме.

Били кимна и приседна на ръба на грижливо оправеното легло, леко приведен напред и стиснал ръцете си една в друга, с лакти, опрени в коленете.

— Как научи къде съм? — попитах го аз.

— Всички знаят.

— А знаят ли защо?

— Чудят се.

Не виждах причина да разсейвам догадките.

— С какво мога да ти помогна? — зададох следващия въпрос.

— Не знам с кого друг мога да приказвам за това — започна Райс.

Изчаках.

— Тъй де, говорих с Делрой, а той ми вика да върша това, за което ми плащат, и да не се тревожа за неща, дето не са моя работа.

— Ахааа.

— Но, по дяволите! Плащат ми да се грижа за Торнадо. И моята работа е да се тревожа за него.

— Точно така — съгласих се аз.

— На Пени не мога да кажа. Тя знае, а не прави нищо.

— Ахааа.

— А никой не е нарушил закона или нещо подобно.

— Тогава защо се тревожиш?

— Ами не го пазят.

— „Секюрити Саут“ ли?

— Те де. По цял ден са там, гледат някой да не припари до офиса или в къщата на мистър Клайв. А за Торнадо никой не го е грижа, освен мен.

— А преди го пазеха, така ли?

— Винаги имаше по някой отпред, точно до неговото отделение в конюшнята.

— Казва ли ти някой защо вече не го охраняват?

— Ами, не. Делрой ме изгони, като се опитах да го питам.

— Сигурно смята, че вече няма опасност.

— Че защо ще мисли така? Онзи нали уби мистър Клайв, докато се опитваше да се добере до Торнадо.

— Може би.

— Как така може би?

— Просто още не сме хванали убиеца. Затова нищо не знаем със сигурност.