Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Знаете ли от колко време работи за „Трите кобилки“?

— О, не. Беше си там, преди да замина.

— И кога е било това?

— Девет години оттогава.

— И с какво се занимаваше?

— Господи, не знам. Все се мотаеше наоколо с неговите момчета. Стегнат. Лъснат. Сдържан. Жаден за насилие.

Погледнах Сюзан. Тя сякаш разглеждаше хората на бара в дъното.

— Все още ли сте с онзи китарист? — попитах аз.

— С никого не съм. Свободата се постига най-лесно, когато си сам.

Момичето донесе сметката.

— Готова съм да тръгваме, когато пожелаете.

Аз пък бях готов още щом Шери Ларк влезе през вратата, но пък нали бях дошъл чак до Сан Франциско, за да говоря с нея. Направих последен опит да пробия.

— Някакви предположения относно убиеца на Уолтър?

— По принцип никога не мисля за смъртта. Излъчва негативна енергия. Съжалявам, но предпочитам да отдам цялата си енергия на живота.

Кимнах. Сюзан все така изучаваше бара, макар да имах чувството, че устните й потрепват. Вдигнах сметката и я разгледах.

— Няма ли да е проява на твърде злостен капитализъм, ако я платя сам? — попитах.

— И двамата знаем, че ако не го направиш, ще се почувстваш застрашен — отвърна Шери.

Платих. И после си тръгнахме.

— Прояви трогателно очебийна неувереност — подхвърли Сюзан, докато вървяхме по Пауъл Стрийт. — Как само грабна сметката.

— Боях се от кастрация — отвърнах.

— Ако пък беше изчакал тя да посегне към сметката, щяхме да остареем в онова сепаре.

— Някакви проникновени мисли?

— Основани на едночасово наблюдение?

Не се намираме в клиника, Сюзан. Ще трябва да се справим наместо.

— Нямам никакви идеи, но мога да формулирам няколко предположения.

— Харесвам твоите предположения.

— Първо, не е толкова глупава, колкото изглежда. Въпреки хипарския й брътвеж у нея определено се долавят проблясъци на интелигентност.

— Но не са много — отбелязах аз.

— Не, не са. Не съм казала, че е блестяща. Служи си предимно с разсъждения и понятия, които е чула тук-там. Което е обичайно явление, например това за бащите, насърчаващи дъщерите си да си вземат мъже, които не стават за съперници на бащите. Може просто да го е чула отнякъде, но го е разбрала добре, за да го приложи и към собствения си съпруг.

— Стига да е вярно.

— Казах ти вече, това са само догадки.

— Нещо друго?

Правех усилия да не се задъхвам, сякаш изкачването по Пауъл Стрийт бе лесно. При това внимателно наблюдавах Сюзан. Виж, тя си дишаше съвсем нормално. Естествено, аз носех четирийсет-петдесет килограма повече от нея. Пък и на няколко пъти ме бяха прострелвали. Рано или късно премеждията дават отражение.

— Изпълнена е с гняв.

— Срещу?

— Срещу съпруга си, срещу мъжете изобщо, срещу Пени, а и срещу света, в който тя е отритната, без да забравяме и китариста, който я е изоставил.

— Мога ли да вярвам на онова, което говори за Пени?

— Няма откъде да знаем. Гневът й може да е правилно насочен и основателен, а може да е просто чувство, от което се нуждае поради съвсем други причини.

— Смяташ ли, че обича поезията, красотата, мира и силата на цветята?

— Смятам, че просто мрази да изглежда обикновена — рече Сюзан.

— Мислиш ли, че обича дъщерите си?

— Напуснала ги е, когато най-малката е била… на колко?

— На петнайсет.

— Отпратила е към другия край на континента и ги вижда от дъжд на вятър.

— Значи ако наистина ги обича, чувството не е непреодолимо.

— Именно.

— А парите, от които е била лишена?

— Щяха да й помогнат да наложи мнението, че е необикновена.

— Но пък ще осигурят добра издръжка на дъщерите.

— Едно нещо е сигурно. И то е наблюдение, а не догадка: Шери не е човек, дето ще си остави коня в калта.

— И това се отнася за всичко, което е важно за нея?

— Абсолютно.

— По-объркан съм, отколкото преди да се срещнем.

— На всичко отгоре дойде чак дотук, за да не пропуснеш шанса.

— Е, и ти дойде.

— Проблясък насред тъмния облак.

Стигнахме Калифорния Стрийт и Сюзан спря за миг.

— Готова съм първа да се предам — рече тя.

— Имаш нужда от почивка, така ли?

— Да.

— Слава богу — изпъшках аз.

Застанахме на ъгъла и се зазяпахме в хората, които слизаха и се качваха в трамвая. Намирахме се сред шикозните хотели на Ноб Хил. Зад нас беше „Станфърд Корт“, отсреща бе „Феърмонт“. По-нагоре от „Станфърд Корт“ бе кацнал „Марк Хопкинс“, където все още можеше да получиш питие, замаян от чувството, че си се възкачил на върха. В далечината заливът запълваше хоризонта с приятното сияние на импресионистично платно. То обагряше едва ли не с романтични краски боклука по улиците и многобройните неугледни сгради. В ниското зад нас под Юниън Скуеър и надолу по Маркет Стрийт хорското гъмжило изглеждаше тъй настървено, че не ми се искаше Сюзан да върви сама… Макар че, вярна на природата си, Сюзан винаги вървеше сама.