Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

Отпих яка глътка. Бледата охладена течност беше прекрасна.

— Не използва ли хавлията? — попита Сюзан.

— Винаги ми пробутват малките размери. Имам чувството, че искат да обезсърчат мъжете с моя ръст.

— Не и аз — отвърна Сюзан и съблече халата си.

Нужно ни беше дълго време, за да отпразнуваме края на тъй дългата раздяла, но когато най-сетне телата ни се отпуснаха и само ръката ми остана под раменете й, намерих сили да призная:

— Сега наистина се чувствам насърчен.

— Знам — рече Сюзан.

Отново замълчахме, заслушани в шепота на звездите и в шума на трамвайчето по Калифорния Стрийт. Измъкнах ръката си, станах, налях си още едно питие и заедно с бутилката вино го отнесох до леглото. Сюзан се поизправи на възглавниците, за да не се залее. Излегнах се до нея, опрян на таблата на леглото.

— Идвали ли сме тук заедно след последния път, когато те издирвах?

— Преди петнайсет години?

— Аха.

— Без съмнение.

Бях сигурен, че не е така, но какво значение имаше?

— Трудни времена — отсъдих.

— Аз за тях не мисля.

— Никога ли?

— Правя се, че изобщо не ги е имало.

— Да, но истината е друга.

— Не и за нас, такива, каквито сме сега.

— Абе кой съм аз, че да споря за здравата психика с един доктор по психиатрия?

— Ти си сладурчето на доктора.

— Така може.

В седем и петнайсет на другата сутрин, едва ли не с първите лъчи на слънцето, показало се откъм залива, вече вървяхме по Пауъл Стрийт на път към уговорената среща за закуска с Шери Ларк в ресторанта „Сиърс“ близо до Юниън Скуеър. Заведението се поизхвърляше с претенциите си за изискана кухня, но аз го харесвах и не пропусках да го посетя, когато идвах в Сан Франциско, защото то ме връщаше към спомените от детството ми. Всъщност смятах, че всички добри ресторанти приличат на „Сиърс“, докато не започнах да се храня навън в компанията на Сюзан Силвърман. В седем и половина вече се бяхме настанили в едно сепаре, пиехме кафе и чакахме Шери.

Когато седнахме, Сюзан вдигна слънчевите си очила на главата. Беше облякла бели панталони и черна блузка с къси ръкави, допълнена с тънко черно колие около врата. Шията й излъчваше сила. Ръцете й бяха слаби и жилави. За бедрата й знаех, че са стегнати. Беше седнала до мен, оставяйки отсрещното място за Шери.

Хипитата не робуват на часовника, Шери пристигна в осем и петнайсет. Вече бяхме изпили по две чаши кафе, а келнерката току ни наобикаляше с менюто.

Пепеляворусата коса на Шери бе сплетена на плитка, която стигаше до кръста й. На челото си беше вързала нагънато като лента червено шалче, а облеклото й се състоеше от дълга до глезените тениска, боядисана на петна. За жалост липсата на сутиен отдолу бе повече от очебийна.

Изправих се, като я видях да приближава, и побързах с представянето.

— Шери Ларк, Сюзан Силвърман.

Поздравиха се и Шери седна срещу нас. Аз също седнах на мястото си.

— Благодаря ви, че дойдохте — казах.

— Когато става дума за момичетата, винаги съм налице — отвърна Шери.

Келнерката отново донесе менюто. Умълчахме се, докато го четяхме. Аз си поръчах пържени яйца с лук, Сюзан геврек, но без добавките за мазане — масло или топено сирене, — а Шери — гофрети. Сюзан я наблюдаваше дружелюбно, но аз добре я познавах. Дружелюбното изражение означаваше, че отбелязва отсъствието на грим, сутиен и чорапи и наличието на въздълга тениска и сандали. Сюзан вече преценяваше доколко на сериозно се възприема Шери и вътрешно се забавляваше. Келнерката донесе билков чай за Шери, а на нас доля кафе.

— Странни неща стават в Ламар — отбелязах аз, гледайки Шери.

— По-скоро Ламар е странно място. Потиска волния дух.

— В какъв смисъл?

— Войнстващо мъжко его и прекалено злостен капитализъм.

— О, да, разбира се.

— Схващате ли, че това всъщност са два огледални образа?

— Мачизмът и капитализмът ли? — уточних аз.

— Абсолютно. Но вие сте мъж и едва ли разбирате.

Ето че се обърна към Сюзан:

— Но вие разбирате, нали?

— Да — отвърна Сюзан. — Естествено. Парите са власт, а мъжете открай време се интересуват единствено от властта.

Шери кимна, оценявайки интелигентността на Сюзан. Дори я потупа по ръката.

— А те дори не си дават сметка за това.

Сюзан ме погледна и в очите й забелязах игриво пламъче.

— Тъй-тъй! — възкликна тя.

— Щастливец съм, че имам теб — вметнах аз.

— Без съмнение — потвърди Сюзан.

— Кога за последен път говорихте с някоя от дъщерите си? — попитах Шери.