Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— От десет години, може и повече да са.

— Това ли изрови при взлома?

— Засега предположение. Бил е там, когато Пъд е влязъл в семейството, а и преди това.

— Значи Пени е била малко момиче, когато се е появил.

— Така ми се струва… сега е на около двайсет и пет.

— Все още е много млада каза Сюзан.

— Може би.

— Може би ли?

— Дори когато бащата е бил жив, тя е движила всекидневните дела на фирмата. Рязко се отличава от сестрите си. Млада е, но твърде жилава.

— Смяташ ли, че, както твърдят Пъд и Корд, всъщност тя ги е изгонила?

— Проблемите в брака на всеки от тях не са се променили. Промяната е настъпила със смъртта на Клайв.

— И Пени е поела нещата в ръцете си.

— Аха.

— Защо го е направила?

— Е, не съм аз този, който е правил докторат в Харвард.

— Знам, че съм аз — рече Сюзан.

— А никой от двама ни не знае защо го е направила.

— Ако изобщо става дума за нея.

— Не бих могъл да се изразя по-точно — казах аз.

— Знам ти способностите. А какво ще кажеш за майката?

— За Шери Ларк?

— Ще има ли полза, ако говориш с нея?

— Не зная. Не я виждам тук. Витае из облаците, и то доста далеч. Живее в Сан Франциско.

— Ще помогне ли, ако идеш в Сан Франциско? В много случаи майките са добър източник на информация за децата. Дори вятърничавите майки, които за всеобщ ужас никак не са малко.

— Дори в Кеймбридж? — попитах.

— Особено в Кеймбридж.

— Ако отскоча до Сан Франциско, съществува ли вероятност да дойдеш и ти?

— Немалка.

— „Отворете златните порти, не гонете странника в нощта…“

— Престани да пееш. Помниш ли случая, който беше поел тук? Кейт и Кевин?

— Да не забравяме Валъри Хач. Също и бебето Миранда, и кучето на бабата, Бътънс.

— Фукльо! Двата случая според мен си приличат.

— Никой тук, поне доколкото съм осведомен, няма куче на име Бътънс.

— Да, но колкото по-навътре навлизаш, толкова повече разбираш, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

Не че не го знаех, но си струваше да ми го припомни. Трудно е да живееш с мисълта, че нещата не са такива, каквито ти изглеждат. И все пак в работата на Сюзан, а и в моята това е правилото. Винаги помага, когато някой ти го припомни.

— Както си приказваме — рекох, — би ли започнала да се събличаш, а и да ми описваш всяка дреха, която сваляш?

— Определено не — отсече Сюзан.

— Много си свенлива.

— И се гордея с това.

Замълчахме за миг. Когато отново чух гласа на Сюзан, той бе добил загадъчните нотки, познати ми от нашите игри.

— От друга страна рече тя, — докато все още говорим по темата, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Чудесно обещание за срещата ни в залива.

— И още как — рече Сюзан.

Взехме си стая в „Риц-Карлтън“ на ъгъла на Стоктън Стрийт и Калифорния Стрийт, по средата на Ноб Хил, Сюзан беше вече там, когато пристигнах. Бе прелетяла от Бостън с час и десет минути по-рано, отколкото аз от Атланта. Дрехите си беше разпределила внимателно на отделни закачалки, за да не се мачкат. Козметиката си бе подредила в банята, заемайки всяко празно местенце. Беше облякла един от хавлиените халати на хотела, който бе прекалено голям за нея, и вече ухаеше на скъп сапун и шампоан. Дрехите, с които бе пътувала, също висяха в гардероба. А бельото, чорапогащникът й, някакви списания и опаковъчна хартия бяха пръснати из цялата стая като конфети след карнавал. Спортният екип, маратонките, късите бели чорапки бяха грижливо подредени на леглото, заедно с половин геврек и два шоколада с добавка от витамини.

Не бях свикнал на толкова дълга раздяла, тъй че, щом затворих вратата, я взех в прегръдките си, прилепих буза до главата й, затворих очи и дълго останах така безмълвен, а душата ми се разтапяше. Много добре знаех, че сме две различни същества. И слава богу. Знаех, че именно отделното съществуване прави възможна любовта. И все пак съществуваха моменти като този, мигове на съвършен покой, които внушаваха, че наистина бихме могли да се слеем в едно, като два океана на дъното на света.

— Колко хубаво е, че сме заедно — отбелязах аз.

— Не бива да се делим за толкова дълго.

— Така е.

— Още ли ти се иска телефонен секс? — попита Сюзан.

— Бих предпочел, струва ми се, нещо истинско — отвърнах. — Особено сега, когато съм тук.

— Хубави са истинските неща.

— Само дето няма място за тях… освен ако не се излегнем в антрето.

— Ще направя място — обеща Сюзан, — докато вземаш душ.

Когато излязох от банята, леглото бе разтребено и разгънато. От запасите в минибара Сюзан ми бе приготвила скоч със сода във висока чаша, а за себе си бе наляла чаша червено вино.