Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

Трябваха ми два часа и половина, за да се добера до Атланта, и още двайсет минути, за да открия „Секюрити Саут“ на адреса, с който разполагах, в малкия търговски център близо до ъгъла на Ист Пейсис Фери Роуд. И тук не беше по-хладно. Щом слязох от колата, ме зашемети усещането, че горещината може да се реже на парчета, от които да се построи висока стена.

В търговския център минах покрай книжарница, тайландски ресторант, фризьорски салон, магазин за спално бельо и аксесоари за баня, както и бюро за бизнес услуги „Бела“. Колкото и внимателно да се оглеждах, не открих надпис на „Секюрити Саут“. Реших, че „Бела“ е единствената ми надежда, и влязох.

Помещението беше малко, хладно и празно, ако не се броят таблото на телефонната централа, двете пишещи машини, двете кантонерки, бюрото, столът и жената. Всъщност жената седеше на стола зад бюрото. Беше чернокожа, много късо подстригана, с хубаво оформени рамене.

— Бела? — попитах.

— Дениз — поправи ме тя. — Купих помещението от „Бела“.

— Търся фирма под името „Секюрити Саут“. В указателя е посочен този адрес, но май съм сбъркал.

— Тук е — рече Дениз.

Беше облечена в тъмночервена ленена рокля без ръкави, която разкриваше силни ръце.

— Тук ли? — повторих.

— Да, сър. Ако искате да оставите съобщение, ще предам на мистър Делрой да ви се обади.

— Това е само пощенска кутия, така ли?

— И телефонна служба. Занимаваме се и със сметките.

— Аха.

— Какво „аха“?

— Така казват детективите, като се натъкнат на следа.

— Вие детектив ли сте?

— Тъкмо бях започнал да се питам. Предполагам, няма да можете да ми кажете имената на клиентите им.

— Не, сър, съжалявам. Надявам се, разбирате защо е необходимо да проявяваме дискретност по отношение на клиентите.

— Естествено.

— Вие наистина ли сте детектив?

— Да.

— От полицията в Атланта?

— От Бостън. Частен детектив.

— Частно ченге? — В гласа на Дениз прозвуча възторг. — От Баастън?

— Ей, аз подигравам ли се на акцента ти?

Дениз ме дари с усмивка.

— Какво говориш, миличък, ние, тукашните, нямаме акцент.

— Да, бе.

Огледах кантората. Прозорецът зад бюрото на Дениз гледаше към открит паркинг. От мястото си видях предницата на кола, която приличаше на „Хонда Прелюд“. Пуснах в действие омайващата усмивка на търговски пътник.

— Щом така и така съм тук — рекох, — искаш ли да проверя охранителната ви система? Мога да ви предложа добра цена за един от най-новите модели.

— Не, благодаря. Тук се чувствам в пълна безопасност.

— Имах предвид алармена система. За да пази офиса през нощта.

— От какво? За да не влезе някой да открадне кламерите ли?

— Е, просто предполагах, че все имате някаква. Мога и само да я модернизирам, колкото да си покрия разноските по пътуването.

— Тук нямаме алармена система — заяви тя.

— Мога да ви монтирам и чисто нова — настоях аз. Не се отказвах лесно.

— Ама че сте изнудвач!

— Е, не се сърдете, поне се опитах да изкарам нещичко. Ако не открия „Секюрити Саут“, няма и да ми платят.

Дениз се усмихна. Усмивката напълно я преобразяваше.

— Не ви се сърдя, но нямам нужда от онова, което предлагате.

— Не сте първата жена, която изтъква именно този аргумент.

— Сигурно. Ако желаете да оставите съобщение за мистър Делрой, ще се погрижа да го получи.

— Мистър Делрой?

— Да, сър, това е шефът. Искате ли да оставите съобщение за някой друг?

— Не — отвърнах, — съобщение няма да има.

— Нищо повече не мога да направя.

— Аз също заявих с не по-малко лъчезарна усмивка, отворих вратата и пристъпих в жаркия пек на път към колата.

В Атланта живеят по-малко хора, отколкото в Бостън, но градът е център на по-обширен район и затова изглежда по-голям. Намирах се в квартала Бъкхед, на север от Атланта, където живееше губернаторът, сред просторни морави, скъпи къщи, амбициозни гласоподаватели и десетина отлични ресторанта. Един от тези ресторанти, „При Пано и Пол“, се намираше недалеч от имението на губернатора, в малък търговски център на Уест Пейсис Фери Роуд. Беше 5:35 часът, когато влязох вътре. Все още имаше свободни маси. Поръчах си мартини с водка „Абсолют“ и пържена опашка от омар и се постарах да изглеждам като човек, който предпочита да вечеря сам в шикозни ресторанти.

Ако Джон Делрой бе шефът на охранителна фирма, чиято дейност се координираше от картотеката на бюрото за бизнес услуги „Бела“, то тогава колко голяма беше тая фирма и защо шефът й работеше на пълен работен ден като охранител в някаква къща? Защо не го открих в някакъв лъскав офис с просторна приемна да се разпорежда с клиенти и да бърза за заседанието на поредния съвет за борба с престъпността или да обядва в „Риц-Карлтън“ с високопоставен колега англичанин?