Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Къщата твоя ли е?

— Дали е моя собственост? Не. И тя е на семейството. Беше си на Уолт Същото е и с къщата на Корд. Всичко беше собственост на Уолт.

— Да сте се карали със Сю?

— Не повече от обикновено.

— А скандалите все за пиенето ли бяха?

— Е, да. Права беше, много се наливах.

— Оная вечер на празненството, когато се сблъскахме… забелязах, че тя те насъскваше.

— Да, харесваше й да ме вижда в ролята на коравия мъжага.

— Затова ли изигра онзи театър?

— Ако съм бил пиян, точно така е станало. Тъй де, нали баща й ме хранеше, в къщата му живеех. Трябваше да й доказвам, че и мен ме бива за нещо.

— Тя натякваше ли ти, че баща й те храни?

— Не. Според мен дори й харесваше.

— За да те държи под контрол?

— Не съм толкова умен — сви рамене Пъд.

— Как мислиш, изневерявала ли ти е?

— Доколкото знам, не.

Имаше право. Не беше много умен.

— Ти обаче си кръшкал.

— Не и с нейни познати. Най-много с някоя курва. Не съм я унижавал.

— Затова ли запази апартамента?

— Е, да.

— Сю знае ли за него?

— Не съм й казвал аз.

— Тя пие ли много?

— И двамата обичаме чашката.

— Как реагира Корд на всичко това?

— Там, в канцеларията, когато ни… изхвърлиха, думичка не каза, не откъсваше очи от Стоуни. Все едно че майка му го напускаше.

— А после?

— После просто изчезна и след време цъфна на вратата ми. Изглеждаше ужасно. Каза, че е спал в килера на някакъв гей бар.

— Грил барът „Бат“ ли?

— Аха.

— Откъде е разбрал как да те намери?

— По-рано му давах ключа от време на време.

— За романтични забежки?

— Както там му викат.

— Изглеждате ми някак необичайна двойка.

— Че как иначе. Да имам за приятел някакво си педи. Но пък, от друга страна, бяхме в едно и също положение, домашни кученца, тъй да се каже.

Пъд млъкна и довърши закуската си.

Корд се беше съвзел. Присъедини се към нас изкъпан, избръснат, ухаещ на дискретен парфюм, спортно облечен. Имаше вид на преуспяващ брокер, отмарящ в свободния си ден. Настани се в сепарето до мен и се усмихна любезно.

— Съжалявам, че се разкиснах преди малко. Напоследък ми е доста притеснено.

Келнерката се появи, наля кафе в чашите ни и попита Корд дали иска нещо за ядене.

— Има ли пшеничени ядки?

Русокосата поклати глава.

— Вече сервираме обедното меню. Минава единайсет.

— Тогава препечени филийки, ако обичаш, и чаша чай.

— Чай ли?

— С лимон, ако обичаш.

Момичето се отправи към кухнята. Корд ни се усмихна бодро.

— Вие, момчета, изяснихте ли нещата?

— И още как — отвърнах. — Я кажи, според теб защо й е хрумнало на жена ти внезапно да сложи край на брака ви?

— Наистина ли е необходимо?

— Наистина.

— Сигурно сте чули версията на Пъд. Колкото и грубиянски да звучи, бракът ни в известен смисъл беше… измамен… Все пак можех… — Замълча, търсейки подходящите думи — Да й служа. Но по един нетрадиционен начин.

— Ясно, сексуално не сте си подхождали. Но сигурно това и на двама ви е било известно доста отдавна.

— Така е. Когато се оженихме, се надявах, че мога да опитам, но…

— Но не успяваше да го вдигнеш натърти Пъд.

Корд сякаш се смути. Предположих, че по-скоро от изречените думи, отколкото от самия факт.

— Да приемем, че си опитал. От колко години сте женени?

— От осем.

— Имало ли е хубави моменти?

— Като се изключи сексът, да. Бяхме много добри приятели.

— Не бих казал, че сексът може да се изключи току-така, но това не е важно в случая. Въпросът е, защо точно сега?

— Защо се разделихме ли?

— Именно.

Момичето донесе чаша гореща вода, пликче чай, намазани с масло препечени филийки и сладко от грозде. Пъд поднесе чашата си за още кафе, аз отказах.

— Какъв плодов сладкиш имате? — попита Пъд.

— С праскови — гласеше лаконичният отговор.

— Донеси едно парче. Какъв е смисълът да изпиеш толкова кафе, ако не хапнеш нещо сладко.

Момичето се усмихна по навик и отиде да изпълни поръчката. Корд потопи пликчето чай в чашата и внимателно го натисна с лъжичката.

— И сам съм си задавал същия въпрос — рече той. — И неизменно стигам до Пени.

Изчаках. Наблюдавах го как побутва пликчето, докато получи желания цвят. Момичето се върна и постави прибори и чинията със сладкиша пред Пъд, пъхна отстрани сметката и пак ни остави. Взех листчето.

— Пени реши, че трябва да си отидем — продължи мисълта си Корд.

— И защо?

— Нямам представа. А ти, Пъд?

— Ами тя никога не ни е харесвала, нито мен, нито него.