Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Никога не ми го е казвала.

— Тя твърди друго.

— Вижте, Спенсър, хубаво е да разберете нещо за Доли. Съзре ли своя шанс, тя не е човек, който ще го пропусне.

— Ако се стигне до съд, вие и двете страни ли ще представлявате?

— Няма да се стигне до съд.

— Вероятност все пак съществува. Или пък аз мога да прескоча до Атланта и да разговарям с Асоциацията на правоспособните адвокати на Джорджия.

— Не ме разсмивайте.

— Мнозина се смеят, като чуят за асоциацията, но пък да не забравяме, че към нея има и комисия за професионална етика.

— Това ми е добре известно — кимна Валоун. — И не се съмнявайте, че усилията ми в този случай са мотивирани единствено от интересите на всички замесени.

— Та кои са наследниците на Клайв? Трите дъщери?

Валоун оброни глава в знак на признание.

— Да — отвърна той.

— И никой друг?

— Никой.

— Възнамеряваше ли той приживе да промени завещанието си, беше ли предприел нещо в този смисъл изобщо?

— Не.

— Никога ли не е споменавал, че ще се погрижи за Доли и сина й?

— За сина й ли? — повтори Валоун. — Да се погрижи за Доли би било в реда на нещата, но на сина й не е дължал нищо.

— Доли твърди, че той е и син на Клайв.

— Син на Уолтър Клайв? Това е нелепо. Момчето е вече двайсет и четири-пет годишно Уолтър и Доли бяха заедно, колко, девет-десет години.

— Историята е малко по-различна, но в момента не това е същественото.

— С удоволствие бих я изслушал.

— Ако трябва да бъда напълно откровен, мистър Валоун, необходимо ми е да узная малко повече относно причината за вашия интерес и какво по-специално искате да знаете.

Адвокатът се приведе напред заедно със стола. Отвори кутия за пури, снабдена със специален овлажнител. Предложи да си взема, но аз отказах. Той си избра една малко по-малка от детска бухалка за бейзбол, отряза крайчето, запали я, отпусна се назад и запуши мълчаливо. След което се разсмя.

— За бога и по дяволите, сър — рече накрая той. — Друго наистина не мога да кажа.

В шест сутринта закусвах с доктор Лари Клайн в болничното кафене.

— Извинете ме за ранния час — рече той, когато седнах насреща му. — Визитацията ми започва в шест и трийсет, а после целият ми ден е зает с пациенти.

— За мен не е проблем — отвърнах аз. — Може и да узная нещо.

Клайн се оказа по-възрастен, отколкото очаквах. Дребен и жилав, той приличаше на резервен играч в отбора на някой малък колеж, пробил си път благодарение на умението да отиграва заучени положения.

Взех си сок, кафе и царевична кифла, а Клайн — две сладки кифли с толкова дебела глазура, че и на койот би му прилошало.

— Вие представлявате Доли Хартман — поде той.

— Да.

— Харесвам я.

Докторът лепна огромна бучка масло върху първата кифла.

— Аз също — продължих невъзмутимо. — Доколкото знам, били сте и неин лекар, и лекар на Уолтър Клайв.

— Така е.

— Уолтър направи ли си изследване за ДНК?

Клайн се облегна в стола си и ме изгледа. Сестри, пациенти и специализанти с изцъклени от умора очи вече нападаха кафенето, редяха се на опашка пред щанда, трупайки върху таблите си калории, които биха поставили на изпитание кръвоносната система и на най-добрия маратонец. Изпитвах усещането, че наоколо ми се запушват десетки артерии. Дори и да усещаше същото, Клайн, изглежда, не се тревожеше.

— Защо питате? — отвърна ми с въпрос Клайн.

— Чух, че искал да се разреши някакъв спор за бащинство.

Клайн отхапа от кифлата, сдъвка бавно залъка, отпи глътка кафе и изтри устата си със салфетката.

— Разсъждавам върху професионалната етика — рече той.

— Винаги ми е приятно да го чуя — отвърнах.

— Мога ли да попитам какво… целите с тези въпроси?

— Според Доли Хартман Джейсън е син на Уолтър. Ако казва истината, мисля си, това ще ми помогне да открия убиеца на Уолтър.

— Не разбирам как ще стане.

— При цялото ми уважение, докторе, вероятно не е и необходимо да знаете как. Все пак ще ви призная, че когато сме изправени пред убийството на богат човек, добре е, ако успеем да изключим от кръга на заподозрените всички наследници.

Клайн кимна. Намаза с масло и втората кифла.

— Сега разбирам как това би ви помогнало. Джейсън споменат ли е в завещанието на Уолтър?

— Очевидно не е — отвърнах аз.

Клайн преглътна поредната сладка хапка, допи кафето и погледна часовника си.

— Ще си взема още кафе. Вие искате ли?

— Повече не, благодаря.

Клайн се изправи и приближи щанда. Огледах помещението, по чиито стени бяха нарисувани ездачи в червени сака, кучета и хълмове. Клайн се върна с кафето и седна. Усмихнах му се. Приятелски, като търговец на клиент.