Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Казах „ние“ в по-широк смисъл. Ние, пазителите на реда, имах предвид.

— Ей, откакто те произведоха капитан, всичката ти човещина се изпари.

— Какво искаш? — отново попита Куърк.

— Да получа по възможност изчерпателна информация за един бивш агент от ФБР на име Джон Делрой. Запиши. Преди да постъпи в Бюрото, е служил в морската пехота. В момента има фирма в Атланта, наречена „Секюрити Саут“.

— И защо аз трябва да свърша всичко това?

— Защото, ако опитам аз, никой няма да ми каже нищо.

— То пък сякаш на мен ще ми кажат.

— Ти си капитан. Няма как да не ти обърнат внимание.

— Няма що, капитаните от градската полиция са на голяма почит сред федералните.

— Поне при мен държиш едно от първите места.

— Откъде се обаждаш?

— От Ламар, щата Джорджия.

— Браво на теб — похвали ме Куърк.

Дадох му телефонния си номер и затворих. Беше вторник. Във вторник сутринта от девет до единайсет Сюзан провеждаше семинар. Часът бе девет и петнайсет. Изпих си кафето, прочетох местния вестник докъм десет и десет. После се изтегнах на леглото и се опитах да прогоня от главата си всякакви мисли — просто да пробвам дали някоя идея няма да се роди от нищото. Всъщност най-вече Сюзан ми се въртеше пред очите, и то гола Това би решило всичките ми лични проблеми, но не и случая, по който работех. В единайсет и петнайсет й позвъних.

— Опитвам се да си изпразня съзнанието.

— Мислех, че вече си успял — засече ме Сюзан.

— Тъкмо когато си въобразих, че съм го постигнал… ми се яви ти, и то разсъблечена.

— Как изглеждам?

— Каквато те помня.

— Приемам, че е синоним на зашеметяваща — каза Сюзан. — Като киснеш там, нищо друго ли не правиш, освен да си ме представяш гола?

Случва се и да подетективствам.

— Е, и?

— И сега събирам резултатите.

— Означава ли това, че си в задънена улица?

— Не точно. Научавам разни неща. В същото време не проумявам значението на онова, което откривам.

Дай да ти помогна.

— Благодаря, докторе. Облечена ли си?

— Напълно Кажи с какво разполагаш.

— Помниш ли имената на участниците?

— Естествено — отвърна Сюзан.

— Знаех си. И тъй, Пени Клайв и сестрите й отказват да говорят с мен. Не ме допускат в къщата, в конюшните, никъде. Забраната се привежда в действие от охранители на „Секюрити Саут“.

— Още ли пазят и коня?

— Предполагам, да. Не мога да се доближа нито до него, нито до когото и да било, за да разбера със сигурност. Изгонили са двамата съпрузи на дъщерите Пъд и Корд. Сега живеят заедно в предишното любовно гнезденце на Пъд в центъра на Ламар.

— Корд беше изявеният педофил, нали?

— Да. Сега е като изгубено агне, а Пъд, съвсем неочаквано, го е взел под крилото си.

— Май обърка метафората — отбеляза Сюзан.

— Лошо се изразих. И двамата имат чувството, че Пени им е теглила шута. Усещат, че тя държи юздите, и в същото време подозират, че има интимна връзка с Джон Делрой, който е шефът на „Секюрити Саут“.

— Шефът, казваш. Това не е ли нова информация?

— Да. Очевидно той и фирмата са едно и също нещо. Също така безспорен факт е, че единственият му клиент е семейство Клайв. Дори някои от разходите по кредитната карта на Джон Делрой са платени от човек с инициали П. К.

— Пени Клайв?

— Напълно възможно. А разходите са свързани със „Секюрити Саут“.

— Как се добра до това?

— Чрез взлом.

— Винаги дава резултат. Проучваш ли мистър Делрой?

— В момента Куърк го проверява чрез ФБР.

— Ами онзи шериф Бекър?

— Помощник-шериф — уточних. — Според мен е честен. Семейството обаче има прекалено силно влияние и това му връзва ръцете.

— Все още ли те използва да му вършиш работата?

— По всички възможни начини.

— И влиянието им ни най-малко не е отслабнало въпреки смъртта на бащата?

— То май парите са му осигурявали влиянието. А сега те са в техни ръце.

— Искаш да кажеш на трите момичета.

— Да, участват с равен дял. Говорих с адвоката на имотите им.

По линията настъпи мълчание. Знаех, че Сюзан мисли. И между веждите й се е появила тънка бръчица. Така вглъбена, тя сякаш се потапяше толкова дълбоко в мислите си, че дори и да я заговориш, не чуваше. Удивително е да може да я наблюдава човек, а резултатът в повечето случаи бе поразителен. Представях си я как се е умислила. Напълно облечена.

— Делрой е, нали? — попита тя най-сетне.

— Не знам — отвърнах. — Може би.

— Все пак той е най-вероятният човек.

— Да.

— Той единствен не се връзва. Откога работи за семейството?