Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

Какво те смущава най-много? — попита ме тя.

— Твърде много противоречиви твърдения от безброй ненадеждни свидетели.

Вдясно, надолу по Калифорния Стрийт и малко встрани, се намираше Чайнатаун с пагодата на входа и всичко, което може да се очаква от един китайски квартал. Още по-нататък, на равното, беше центърът на града със задължителните белези на един градски център. Дори когато не се виждаха мотрисите, свистенето на жиците създаваше постоянен звуков фон на нашия разговор.

— И въпреки това има поне някои неща, които изглеждат ясни, като те слушам да говориш за тях.

— Като това, че нямам представа какво правя?

— Като цялостната промяна след смъртта на бащата.

— Може това да е било естественото състояние на нещата, тъй да се каже, а присъствието му да е пречело то да се установи.

— А може някой друг да е заел мястото му и да е променил нещата — продължи да разсъждава Сюзан. — Във всеки случай той е бил авторитетът в семейството, а сега не е. Кой е заел мястото му?

— Няколко души твърдят, с почти едни и същи доводи, че е Пени.

— Както и Шери — добави Сюзан.

— Да.

— Като страничен наблюдател, позволи ми да отбележа, че едно нещо не се е променило.

— Казвай.

— Охранителната компания.

— „Секюрити Саут“. Джон Делрой. У него това ти харесва, нали?

— Бил е там, когато бащата е бил жив Там е и сега — каза Сюзан.

— Пъд подхвърли, че Делрой и Пени имат сексуална връзка.

— А ти какво смяташ?

— Първия път ми се стори абсурдно. Тя наистина е очарователна. Почувствах се едва ли не обиден.

— А сега?

— Сега ли… Ами знаем само това, което сме чули. Делрой си е още там, а няколко души твърдят, че Пени е човекът с авторитет.

— Животът е пълен с мъка.

— За щастие аз винаги имам избор.

— Бива те с приказки да завъртиш главата на някое момиче, не отричам.

— Истината е, че ти си моят избор. Всичко останало е хипотетична възможност.

Сюзан се усмихна и удари глава в рамото ми.

— Ще можеш ли пеша да стигнеш до хотела, старче?

— Я почакай, преди малко май ти настоя да забавим темпото.

— От състрадание. Просто те съжалих.

Тръгнахме по Калифорния Стрийт надолу към Стоктън.

— До утре можем спокойно да останем тук. Какво искаш да правим до края на деня? — попитах.

— Не съм съвсем сигурна, а на теб какво ти се иска?

Усмихнах се.

— О — рече Сюзан, — това ли било.

Ухилих се още по-широко.

— А после ще обиколим ли магазините?

— Естествено, стига да не си уморена.

— Никога не съм толкова уморена, че да се откажа от проявата на злостния си капитализъм.

— Мога да кажа същото за войнстващото ми мъжко превъзходство.

— Това е то, господ знае какви хора да събира. Завихме надясно по Стоктън Стрийт и влязохме в хотела.

На летището в Сан Франциско дълго държах Сюзан в прегръдките си, преди да се качи на самолета за Бостън, а аз самият да отлетя към Джорджия. После, докато се озъртах за колата си на паркинга на летището в Атланта, имах чувството, че все още усещам парфюма й, а май и вкуса на червилото й. Отсъствието й винаги бе осезаемо за мен. Вече ми беше мъчно, а докато си открия колата и потегля към Ламар, бях твърде тъжен за човек с моята вродена жизнерадост, Попях си да се разведря, но пък „Бързам да се върна, у дома, в Ламар, Джорджия“ като че ли не ми действаше достатъчно ободрително.

Тук дори нощем бе горещо, тъй че в хотела влязох с влажна от пот, залепнала за гърба ми риза. В стаята си приготвих питие, седнах на леглото и отпих, без да преставам да мисля за Сюзан. Налях си и второ питие и когато му видях сметката, изплакнах чашата, прибрах бутилката, взех си душ и си легнах, макар че дълго време не успях да заспя. На сутринта след закуска ми позвъни Мартин Куърк.

— Та за Джон Делрой… — започна той.

— Да, сър.

— Според картотеката на ФБР не е работил при тях.

— Ахааа.

— „Ахааа“?

— Типично възклицание за детектив — поясних аз.

— Е, нищо чудно, че се обърках — каза Куърк. — Проверих и в морската пехота. Човек на име Джонатан Делрой е загинал при боевете с Япония на остров Гуадалканал. Имат Джон Делрой, ефрейтор, в момента на служба. Както и Джон Майкъл Делрой, който се е уволнил през петдесет и осма.

— Моят човек е на около четирийсет.

— Това са всичките Делрой, с които разполагат — каза Куърк.

— Ахааа, ахааа.

— Толкова успях да открия — рече той.

Затворих и се обадих на доктор Клайн. Жената на телефона обеща той да ми позвъни. Отказах, като обясних, че според наличната статистика лекарите не си дават труда да се обаждат на търсилите ги в тяхно отсъствие, тъй че предпочитам лично да го посетя. Тя ме попита дали случаят е спешен. Казах й, че е спешен, но не е от медицинско естество. Това толкова я обърка, че ме прехвърли на личната сестра на доктора. След още дълги обяснения и недомлъвки се договорихме той да ме приеме след визитация, преди да влезе първият му пациент. Но за съвсем кратко, защото докторът бил много зает. Препоръча ми да бъда там преди десет.