Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Имате ли някаква представа как щеше да промени завещанието си?

— Ни най-малка.

— А нещо за причината?

— Също. Уолтър не беше от приказливите. Струва ми се, че Пени беше единственият човек, на когото се доверяваше.

— Тя да е говорила с вас?

— Пени ли? — усмихна се Валоун. — Но да, разбира се, винаги казва нещо мило, забавно и приятно. И никога нещо, което би могло да съдържа някаква информация.

— А разбира ли от бизнеса?

— В последните години тя го движеше. Баща й служеше само за фасада, откакто тя порасна. Той уговаряше клиентите, пиеше си питието с богаташите в клуба, с Доли ги канеха на закуска в „Читалнята“ в Саратога. Редовно имаха запазена маса в ресторанта „Джо“ за морски деликатеси в Маями. И други подобни. А Пени си стоеше у дома и управляваше бизнеса.

— А другите момичета?

Валоун отново се усмихна.

— Питате за тяхната роля в бизнеса?

— Да.

— Отговорът е „никаква“. Нямаха нищо общо с това, поне доколкото на мен ми е известно — отвърна Валоун.

— В такъв случай с какво се занимаваха? Като изключим пиенето и свалянето на мъже.

Валоун отново взе пурата между пръстите си и се усмихна.

— С нищо — отвърна той.

— Значи само пиене и мъже.

Поредно кимване.

— Мъже и пиене — провлече. — Пиене и мъже.

Той тръсна съвършено оформеното стълбче пепел в пепелника на бара.

— Е — рекох аз, — има и по-лоши начини човек да убива времето.

— Това е самата истина — съгласи се Валоун.

След като се разделихме с Валоун и потеглих обратно към мотела, забелязах, че ми се е закачила опашка. Човекът зад волана не беше много вещ в тая работа. Току се залепяше за мен или пък изоставаше твърде далеч назад и това го принуждаваше да натисне газта и да задминава колите, за да не ме изпусне.

Паркирах на обичайното място зад мотела. Онзи спря зад мен, после отиде в другия край на паркинга и с надеждата, че не съм го забелязал до този момент, завъртя колата и паркира на заден на място, където можеше да ме последва по най-бързия начин, ако реша да офейкам. Жалка гледка. Останах в колата с включен мотор и климатик и отделих минута-две за размисъл. Сетне излязох, отидох до колата му и почуках на стъклото. Прозорецът се спусна безшумно, студеният въздух се втурна навън, а горещият нахлу вътре. Зад волана седеше слабичък младеж с къдрава руса коса и авиаторски слънчеви очила. Беше облечен в карирано лятно спортно сако. Изгледа ме с толкова старателно заучено безразличие, че неволно се усмихнах.

— Какво има?

— Къде ти е шефът? — попитах го.

— Моля?

— Делрой — уточних. — Къде е той?

— Не ви разбирам.

— Колата е регистрирана като собственост на „Секюрити Саут“ — казах аз уверено, сякаш бях проверил.

— Откъде знаете? — сепна се младежът.

— То затова колите ги оборудват с телефони. Лепна ми се още като тръгнах от „Падок“ и ме проследи дотук. По-нескопосано следене не бях виждал.

— По дяволите — ядоса се хлапакът — За пръв път ми е. Ще кажете ли на Делрой?

— Може и да си премълча. Казвам се Спенсър, а ти?

— Хърб рече младежът — Хърб Симънс.

С фамилията се позатрудни, което ме наведе на предположението, че това не е истинското му име.

— Защо ме следиш, Хърб?

— Делрой ми поръча. Да ви наблюдавам и да съобщя, ако се приближите до къщата или конюшните.

— Къщата ще рече имението на Клайв ли?

— Да, сър.

— Ами ако все пак успея да проникна?

— Инструкциите са да се обадя за подкрепление, за да ви попречим.

— Защо?

— Нахлуване в чужда собственост.

— Затова щеше да ви е нужно доста голямо подкрепление. Откога работиш за „Секюрити Саут“?

— От един месец.

— А преди това?

— Бях полицай в Атенс. Не ми се е налагало да следя някого.

— Добре звучи — окуражих го. — Та докато не сме сменили темата, къде е Делрой?

— В Саратога. Торнадо ще участва в състезанието на новите надежди.

— Значи и Пени е там.

— И мис Пени, и всички. През август всички отиват в Саратога… Да му се не види, аз пък никога не съм ходил там. Всъщност само веднъж, докато служих във Военновъздушните. Иначе не съм напускал Джорджия.

— Не е бог знае какво — успокоих го аз.

— Ще кажете ли на Делрой?

— Не — отвърнах. — Ами смяната ти кога изтича?

— Никой няма да ме сменя. Делрой каза, че не достигат хора, затова само аз отговарям за вас.

— Трудно е да следиш някого сам.

— Така си е — съгласи се Хърб.

— Защо той не задели някой от ония, дето пазят конюшните, да ти помага?