Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

Мики бе привършила с кобилката, която вече бе настанена в отделението си и бе подала глава, за да ме разгледа. С половин морков щях да я спечеля завинаги. Мики бе седнала върху обърната наопаки щайга за мляко и четеше списание „Космополитън“.

Да имаш някъде моркови? — попитах я аз.

— В торбата рече Мики и посочи с глава черна брезентова торба до левия й крак.

Вътре открих найлонова торба с моркови, спортен екип и гримове. Избрах един морков.

— Поднеси го с отворена длан и я остави да го поеме с език. Така няма да сбърка пръстите ти с моркова.

— Ей, малката, да знаеш, че съм роден в Ларами, Уайоминг. Да не мислиш, че не разбирам от коне?

— Сериозно? А на колко години си бил, когато си заминал оттам?

На десет-дванайсет.

Мики се усмихна.

— Поднеси го с отворена длан и я остави сама да си го поеме — повтори тя.

Така и направих. Дорестата кобилка си взе моркова и пръстите ми останаха невредими.

— Откри ли нещо? — попита Мики.

— Нищо особено. Ти какво ще кажеш за Делрой?

— И той като мен е наемен работник.

— Това ми е известно. Все пак ми се струва, че който не се плаши да тренира Джимбо, би трябвало да има известна свобода.

Мики ми се усмихна. Имаше широка уста. А големите й очи гледаха умно.

— Делрой е гадняр — рече тя. — Косите ми настръхват всеки път, като ме заговори.

— Сериозно? Аз пък се чувствам така, като се срещна очи в очи с Джимбо.

— Той поне е честен. Ако си науми, ще те убие, стига да му позволиш. А Делрой е плужек.

— Недей да увърташ, говори направо.

— Казвам каквото ме питате — усмихна се Мики.

— Защо го нарече влечуго?

— Винаги е лъснат до блясък и адски вежлив. Такъв и на плажно увеселение да го поканиш, ще ти се яви с официален костюм. Нещо отвътре обаче ти подсказва, че си пада по детското порно в Интернет.

— В буквален смисъл ли? — опитах се да уточня.

— Знам ли, по дяволите. Просто чувствам, че не е такъв, на какъвто се прави.

— Как така?

— Женска интуиция — усмихна се тя.

— Пени обаче го харесва.

— Дума да няма.

— А има ли нещо повече между тях?

— Не знам — сви рамене Мики. — Някой път си мисля, че се чукат. Друг път ми се струва, че тя просто го използва.

— Едното не изключва другото.

Мики потръпна.

— Ама че гадно! Да го пуснеш тоя в леглото си… Брррр!

— Опитвал ли се е да те сваля?

— А, не. Прави се на тузар. Ама обича да зяпа. Понякога, когато за пръв път се занимаваш с коня, се налага да легнеш по корем върху седлото, за да свикне с тежестта ти. И в тая поза дупето ти е щръкнало нагоре. Ако е наблизо, Делрой няма как да не се вторачи.

Докато си приказвахме, вече бе притъмняло. Намирахме се в малкото светло петно, образувано от лампата в конюшнята, а наоколо се спускаше топлата нощ на Джорджия — не беше черна, а кобалтовосиня. От джоба на ризата си извадих визитна картичка и я подадох на Мики.

— Ако ти хрумне нещо интересно за Делрой или за каквото и да било друго, засега съм в „Холидей Ин“. А и по всяко време можеш да оставиш съобщение на телефонния ми секретар в Бостън.

— Бих предпочела разговорът ни да си остане между нас.

— Аз също — отвърнах. — Значи се разбрахме.

Когато се върнах в мотела, колата на Хърб я нямаше.

На следващата сутрин слязох за закуска и заварих Бекър във фоайето да чете вестник, изпружил крака толкова безцеремонно, че се налагаше хората да го заобикалят.

— Добро утро — поздрави ме той.

— Здрасти.

Отидох до вратата. На отсрещния край на паркинга съзрях колата на Хърб. Личната ми опашка. Беше вече на работа. Върнах се при Бекър.

— Закусвал ли си? — попитах го аз.

— Малко, но мога да хапна още нещо — отвърна Бекър. — Обичам да закусвам.

Влязохме в ресторанта и се настанихме в едно сепаре.

— Отвън седи един и не изключва мотора на колата — рече Бекър. — Да знаеш нещо за него?

— От „Секюрити Саут“ са му поръчали да ме следи.

— Провървяло ти е и бързо си се усетил.

— Да бяха наели морж, по-трудно щях да го забележа.

Келнерката ни донесе сок и кафе. Поръчахме си закуска.

— Знаеш ли защо те следи?

— За да е сигурен, че няма да се доближа до „Трите кобилки“, което ще рече и къщата, и конюшните.

— Ами ако все пак тръгнеш натам?

— Ще повика подкрепление и ще ме спрат.

Бекър изсумтя, което вероятно трябваше да мине за смях.

— Май няма да им е много лесно да те спрат.

— Може и да не се стигне дотам Засега успявам да ги надхитря.

Бекър си сложи сметана в кафето, добави четири бучки захар и внимателно го разбърка.