Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Понаучих едно-друго за Делрой — похвали се той. — Има го в регистъра.

— Това е добре.

— Известно време е бил ченге. После вече не. Когато напуснал полицията, на два пъти са го арестували, задето е измъквал пари от жени. Веднъж в Дейтън. Веднъж в Синсинати. В затвора не е лежал. И в двата случая жените в последния момент размисляли и отказвали да свидетелстват срещу него.

— Защото все още са го обичали?

— А, това не знам — рече Бекър. — Но ето ти и нещо друго. Лежал е три години за нападение в Пенсилвания.

— Смяташ ли, че е заплашвал свидетелите?

— Няма нищо ново под слънцето — отвърна Бекър.

— И аз тъй мисля. Къде е бил ченге?

— В Дейтън. Обадих се на шефа там. Той твърди, че Делрой е изнудвал проститутки. В кметството тъкмо обсъждали как да повишат заплатите на полицаите. Затова го оставили да напусне сам. Което и направил.

— Получили ли са повишение на заплатите?

Бекър отпи от кафето, внимателно остави чашата и се усмихна.

— Отговорът е „не“.

— Бас държа, че с радост са го освободили.

— Така си е — рече Бекър. — Не обичаме да се разчува, че сред нас има и калпави ченгета.

— Напълно разбираемо. А кого е нападнал?

— Това не разбрах. Ама сигурно е бил някой любопитен янки, частно ченге, който се е опитвал да го изобличи.

— Би могъл да бъде всеки. Знаеш ли какво ми се иска да видя?

— Винаги съм се питал — отвърна Бекър, Келнерката ни донесе закуската. Уверих се, че Бекър обича да похапва отрано. Беше си поръчал яйца с бекон, палачинки и порция пържени картофи. Аз си поръчах кифлички.

— Бих искал да видя последното завещание на Клайв.

— Мислех, че си разговарял с Валоун.

— Не си се излъгал. И все пак според мен Валоун няма навика винаги да казва всичко, което знае. Всъщност може и да ме помислиш за смахнат, но съм почти сигурен, че той много рядко казва истината.

— И твърдиш това за един служител на закона… — каза Бекър.

— Изглежда, че някой от семейството е убил Клайв, за да му попречи да промени завещанието си, тоест да включи своя незаконен син.

След известно колебание отворих малката кутийка с желе от грозде и си намазах една кифличка. Бекър даде знак на момичето да му донесе още кафе.

— Да го убият, за да попречат на някой да вземе една четвърт от онова, което е щяло да се подели на три? Освен ако парите не са много по-малко, отколкото смятаме… Иначе ми се струва безсмислено.

— Съгласен съм с теб. И все пак нещо друго да ти се струва смислено? Той е убит два дни след като изследването на ДНК е потвърдило, че Джейсън е негов син. Това съвпадение ли е?

— Съвпадението не бива да се изключва — отбеляза Бекър.

— Съвпадение може да наречем и факта, че нападенията срещу конете престанаха след смъртта на Клайв.

— Може пък стрелецът да е решил, че става твърде напечено, и да си е взел почивка — добави Бекър.

— Да бе, и цялата история със стрелбата по конете и убийството на Клайв е просто още едно съвпадение.

— Или пък Клайв е спипал нападателя и е бил застрелян вместо коня — рече Бекър.

— Което се е случило два дни, след като е разбрал истината за сина си?

— Все някой ден е щяло да се случи.

— Е, много ми помогна, няма що.

— Допада ми твоята версия — рече Бекър. — Но и ти, и аз знаем, че засега това е само хипотеза Не можеш никого да арестуваш заради нея, а дори и да можеше, адвокатът им щеше да сдъвче прокурора и да го изплюе на улицата.

— Е, може и да си прав.

— Затова ти набивам в главата, че са ти нужни доказателства. Нещо, което прокурорът да отнесе в съда, да го развее под носа на заседателите, за да му повярват. Ясно ли ти е? Доказателства.

— Нали затова искам да видя завещанието.

— Ще имаш копие — обеща Бекър. — Поне и аз да свърша нещо.

— И още нещо можеш да направиш. Искам да вляза в къщата на Клайв и да ги постресна, но предпочитам да се появя неочаквано.

— Почти съм сигурен, че мярнах няколко нарушения на правилата за движение по пътищата от колата, дето те следи.

— Младежът се казва Хърб. Ако бях лисица, щях да предпочета той да пази кокошарника.

— Мога да му създам малко работа. Ще бъде забавно, все едно съм истинско ченге. Може пък и да го попритисна.

Келнерката остави сметката на масата. Аз платих.

— Смяташ ли, че почерпката може да се изтълкува като подкуп — попита Бекър.

— Естествено.

— Искаш ли разписка?

— Това ще си остане нашата малка тайна — казах аз.

Докато излизах с колата от паркинга, забелязах Бекър да се отправя към колата на Хърб с вида на онези шерифи от малките южняшки градчета, които ние, шофьорите от Севера, сме започнали да мразим още през шейсетте в разгара на борбата за граждански права. Само дето той беше чернокож. Усмихнах се на себе си, а скоро картината изчезна от огледалото ми за обратно виждане и аз поех по магистралата на път към града.