Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

Открих Пъд и Корд да закусват заедно в кафенето на сградата, в която живееха.

— Отивам да поговоря със съпругите ви — обявих аз. — Някой от вас да иска да ме придружи?

— Няма да те пуснат — обади се Корд.

— „Секюрити Саут“ ли?

— Да.

— Тия взеха да ми омръзват. Все пак мисля да отида.

Пъд изтопи със залък от препечената филийка остатъците от яйцата в чинията си, налапа вкусната хапка, доволно я сдъвка и после я преглътна. Лицето му бе позагоряло след последната ни среща, а очите му — по-ясни.

— Във всички случаи ще отидеш, тъй ли? — попита той замислено.

— Да.

— Искаш ли компания?

— А ти искаш ли да видиш жена си?

— Искам.

— Отказа ли пиенето?

— Може и така да се каже — отвърна Пъд. — Намерих си и работа. Като шофьор на лимузина.

— Няма да ти откажа. Ти идваш ли, Корд?

— Не искам неприятности — поклати глава хубавецът.

— Няма да те насилвам.

— Кога ще се върнеш, Пъд?

— Скоро — отвърна Пъд. — Няма да ме чакаш дълго.

— Ами ако ви се случи нещо? Ами ако дойдат да ме търсят?

— Ако така ще се почувстваш по-добре — предложих, — иди в грил бара „Бат“ и кажи на Теди Сап, че аз те пращам.

— И аз познавам Теди.

— Това ми е известно. Като свършим, ще дойдем там.

— Рано ли отварят? — поинтересува се Пъд.

— Да — отвърна Корд. — Там ще се видим.

Той тръгна още преди Пъд да си е допил кафето, излезе на улицата, чист и спретнат, с изправена стойка, и само ние долавяхме, че прави усилия да запази достойнството си в този труден момент.

— Не е лошо момчето — рече Пъд. — Доста грубичко се отнесоха към него, когато ни изхвърляха. Сега е уплашен и самотен, а и не знае какво да прави. Опитва се да бъде смел. Чувствам се като негов баща.

— Събитията в стария ти дом може да добият неочакван обрат — предупредих го аз. — Ако не проявят желание да ни поканят да влезем.

— Не ми пука — изпъчи се Пъд. — Нали съм с теб, храбрецо.

Както и първия път, когато бях отишъл да се срещна с Пени, паркирах на улицата, след което изминахме пеша дългата извита алея, сред влажната мъгла на пръскачките. Този път беше още по-горещо, а и въздухът не помръдваше. Тишината изглеждаше още по-осезаема на фона на лекото жужене на пръскачките и свирнята на щурците, зовящи половинките си. Небето над нас бе яркосиньо, а в далечния край до къщата забелязах Дъч да се насочва към задния двор.

Имах чувството, че съм се озовал в лирична песен на Джони Мърсър. Пъд мълчаливо крачеше до мен. Долових някакво напрежение в стегнатите мускули на лицето му.

На верандата с разкопчана униформена риза и разхлабен кобур на пистолета забелязах човек на „Секюрити Саут“, изтегнат в люлеещ се стол, опрял крак в близката колона, да се оттласква на къси интервали. Докато шефът бе в Саратога, подчинените му очевидно разпускаха. Мъжът вдигна очи, когато се появих на верандата. Намръщи се. Навярно бях прекъснал приятните му мисли.

— Как сме? — попита той вместо поздрав.

Бе слаб, нафукан, с късо подстригана коса. Видът му издаваше, че някога е работил в Бюрото. Макар че се съмнявах. Всъщност реших, че са го наели тъкмо защото на вид изглежда като бивш федерален агент.

— Дамите вкъщи ли са? — попитах аз.

Мъжът остави стола да се изнесе напред и от инерцията леко се изправи на крака.

— Съжалявам, сър. — Втората дума му се удаде малко трудно. — Те не приемат посетители.

Тръгнах към вратата. Пъд ме следваше на половин крачка.

— Не са се намерили жени — подхвърлих, без да се обръщам, — които биха отказали да приемат двама жребци като нас.

Пазачът имаше микрофон, прикрепен на пагона, а свързващото кабелче отвеждаше към радиостанцията, окачена на колана. Мярнах как натисна копчето и заговори в микрофона.

— На предната веранда имаме неприятности.

Ръката му бе вече върху оръжието, когато се изправи пред мен.

— Тук никой няма право да влиза.

— Първо се затрудни с обръщението „сър“, а сега пък го пропусна — рекох аз и го ударих под гръдната кост с лявата си ръка. Макар и лишен от въздух, той извади пистолета от кобура. Хванах китката му с лявата си ръка, ударих го с дясната и ето че той се свлече в краката ми; остана да стърчи само дясната му ръка, която все още не пусках. Обърнах се и го принудих да изпусне пистолета, сетне охлабих хватката. Пъхнах оръжието му в джоба на сакото си, прескочих го и натиснах дръжката на входната врата. Оказа се заключена. Отстъпих назад и я ритнах силно близо до нивото на бравата. Вратата се разтресе, но не поддаде.