Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Остави на мен — рече Пъд. Отстъпи крачка-две по-назад, сетне се затича и удари вратата с дясното си рамо. Този път вратата зейна и Пъд политна в антрето, следван от моя милост. Близо минута бе нужна и на двама ни, за да свикнем с полумрака вътре. Всички завеси бяха спуснати. Отвън дочухме някой да тича и после да възкликва: „Исусе Христе!“. Миг по-късно същият глас говореше по радиостанцията.

— Тук е Брил — рече той. — Шони е вън от строя, някой влезе в къщата.

Пъд вече успяваше да се ориентира.

— Сю! — викаше той.

Извадих пистолета и се върнах обратно на верандата. Вторият от охраната, който трябва да бе Брил, бе извадил оръжието си и се бе надвесил над Шони, който бе полегнал на една страна почти неподвижно. Брил вдигна глава, видя пистолета ми и погледите ни се срещнаха. Неговият пистолет бе в отпуснатата му надолу ръка, а моят — насочен в челото му. Не казах нищо. Брил също. Много бавно и внимателно той остави пистолета си на земята, изправи се и се отдалечи от него. Пристъпих напред, вдигнах го и го сложих в другия джоб на сакото.

— Сложи ръцете си на колоната — наредих му аз. — После отстъпи назад и разтвори крака.

Заповедта ми бе изпълнена и това ми позволи набързо да го претърся. Не намерих друг пистолет. Не пропуснах да проверя и Шони, който се намираше в безпомощно състояние. Той също нямаше друго оръжие.

— Стой тук — поръчах на Брил. — И чакай подкрепление. Ако видя някой да наднича през вратата, ще му пръсна черепа.

Отново влязох в къщата. И тук цареше безмълвен покой, както и вън под жаркото слънце. Огледах се, за да си припомня обстановката. Мракът бе плътен. Сега осъзнах, че всички щори са спуснати. После чух гласа на Пъд от горния етаж.

— Спенсър! — извика ме той със странно приглушен глас. — Ела тук.

Бързо изкачих стълбите. Не ни оставаше много време преди идването на още пазачи от „Секюрити Саут“, които едва ли щяха да изпопадат от един удар. На горния етаж също бе тъмно, спокойно и прохладно. Единственият звук идеше от дишането на Пъд и хладния шепот на климатика. Пъд стоеше като закован на площадката. В дъното на коридора две неясни фигури се притискаха една в друга, призрачни силуети, облечени в бяло. Открих ключа за осветлението и го натиснах. Заслепени от внезапно появилата се светлина, двете бели фигури сякаш още по-здраво се вкопчиха една в друга.

— Господи — отрони Пъд. — Сю.

Това наистина бяха Сю и Стоуни. И двете бяха облечени в бели пижами, и в този момент сякаш потърсиха убежище в най-отдалечения ъгъл. И двете бяха съвсем късо подстригани. Бяха без грим. Характерният златист тен на момичетата от семейство Клайв бе избледнял, тъй че лицата им почти се сливаха с бялото на пижамите.

— Сю — повтори Пъд.

С почти безплътен глас, с едва доловим шепот, Сю промълви:

— Помогнете ни.

Отнетите пистолети натежаха в джобовете ми. Извадих ги.

— Стрелял ли си с такъв? — попитах Пъд.

— Не съм.

— Добре, сега не е време да се учиш.

Оставих пистолетите на пода и извадих от джоба собствения си пистолет.

— Хвани ги за ръце — наредих му аз. — Ти по средата. Излизаме оттук тичешком. Ако някой се опита да ни спре, аз го поемам. Ти продължаваш с жените към колата.

— Какво им е? — попита Пъд.

— Не знам — отсякох аз. — Хайде, действай.

Пъд се поколеба още секунда-две, сетне пое дълбоко дъх и пристъпи напред. Хвана всяка жена за ръка. Те се държаха като малки деца, оставяйки покорно ръцете си в неговите. Тръгнах пред тях надолу по стълбите, а Пъд ме последва с двете сестри.

Когато излязохме навън, Шони вече бе на крака. И двамата с Брил изглеждаха някак нерешителни и объркани. Нямаха пистолети, а добре виждаха моя, тъй че не направиха нищо, за да ни спрат. Хукнахме напряко през моравата, през мъглата от водни пръски. Жените се запрепъваха с босите си крака.

— Накарай ги да седнат отзад и да се наведат, за да не се виждат.

Хвърлих се зад волана и запалих мотора още преди Пъд да е седнал до мен. Дъщерите на Клайв лежаха на задната седалка една върху друга. Включих на скорост, отделихме се от бордюра и поехме. На първия ъгъл се разминахме с две от колите на „Секюрити Саут“, включили въртящите се буркани, същински спасители, втурнали се да помогнат.

— Всемогъщи боже! — промърмори Пъд.

Той още беше задъхан от пробега. Обърна се назад да види как са момичетата, все така вкопчени една в друга, сякаш се страхуваха да не се изгубят.

— Може ли да се изправят? — попита Пъд.