Робърт Паркър - Момиче за сто долара

В историята на Ейприл имаше нещо, което изобщо не се връзваше.

Още от самото начало изпитвах някакво неудобство. Не знаех какво точно ме притеснява. Но сега изведнъж разбрах. Бизнесът с елитни проститутки, с който се занимаваше тя, просто не си струваше толкова усилия от страна на човек, който очаква да спечели от него. Ако Патриша Ътли не бъркаше — а тя никога не бърка, — този бизнес изисква много време, трудно се управлява и носи твърде скромна печалба. Струваше ли си заради този бизнес да се обръщаш към Оли Демарс? Струваше ли си да рискуваш да си имаш неприятности с Тони Маркъс? Или дори с мен и Хоук?

И като стана дума, кой беше този мъж, когото изпращаха в барове за запознанства, за да избира жени и да им предлага работа? Защото беше мъж, нали така? Какъв беше този мъж?

Естествено, Патриша Ътли можеше и да не казва истината. Но защо да го прави?

— Нещо повече — казах на Пърл. — След като тактиката на анонимното изместване от бизнеса очевидно е насочена към това Ейприл да остане без работа, какво ще спечели човекът, който стои зад тази тактика, ако тя се окаже успешна?

Пърл не изглеждаше особено заинтригувана от въпроса.

Стана ми тъпо за Ейприл. Тя ме лъжеше, а така беше много по-трудно да й помогна. Пък и какво можеше да е толкова лошо, че да не ми казва за него?

— Освен това — продължих на глас — работата е там, че просто се чувствам обиден.

Пърл отвори очи и ме изгледа. Отпих нова глътка и отвърнах на погледа й.

— Добре де — казах. — Ще го преживея някак си.

Пърл затвори очи.

На сутринта двамата с Пърл отидохме да потичаме край реката. По снега не беше удобно да се тича, а от реката духаше неприятен вятър. Но все пак успяхме да поспортуваме половин час — плюс известно време, през което Пърл изпълняваше сутрешните си ритуали, а аз, като един съвестен собственик на куче в града, почиствах след нея. Никак не е лесно да изглеждаш елегантен, докато почистваш след кучето си. Но според мен се справях със завиден апломб. Накрая се върнахме в моя апартамент, като минахме през задния вход на сградата. Нахраних Пърл, направих си кафе и го занесох до прозореца, който гледаше към Марлборо Стрийт. Винаги стоя до прозореца, когато пия кафе. Обичам да гледам как хората отиват на работа.

Видях и един сив форд, модел „Краун Виктория“, с тъмни стъкла, който излезе на Марлборо Стрийт откъм Арлингтън Стрийт и паркира пред един пожарен кран отсреща. От колата не слезе никой, но двигателят остана включен: виждах изгорелите газове, които ауспухът бълваше. Продължих да пия кафе до прозореца. От колата все така не слизаше никой. По тротоара мина мъж, който разхождаше малък джак ръсел териер. После жена с палто от изкуствен визон и тесни панталони. Фордът не беше със специални номера, значи не беше кола под наем, която чака клиент за летището. Продължих да го гледам. Фордът не помръдваше. Изпих си кафето. Отидох да си налея още. Когато се върнах, фордът си стоеше до тротоара, с включен двигател, за да работи парното. Докато го гледах, прозорецът откъм страната на пътника се отвори и някой изхвърли направо на улицата пластмасова чашка от кафе и няколко салфетки. Успях да забележа, че човекът е с дълга коса. Познах го. Беше в офиса на Оли Демарс.

— Небеса — обърнах се към Пърл. — Това е следа!

Пърл вдигна глава от канапето и внимателно ме изгледа, за да се увери, че не съм казал: „Искаш ли нещо за ядене?“ След като установи, че наистина не е така, отново отпусна глава. Продължих да си пия кафето. Фордът не помръдваше. Накрая донесох телефона до прозореца, набрах номера на къщата и се обадих на Теди Сап.

— В момента гледам през прозореца на апартамента си — споделих аз. — От другата страна на улицата е паркиран сив форд, модел „Краун Виктория“, и в него седят неколцина мъже, които не ми мислят доброто.

— Сигурно често ти се случва да виждаш такива неща — отвърна Сап. — Какъвто си чаровник.

— Хоук трябва да остане при Ейприл — продължих аз. — Но ще ти каже как да стигнеш дотук.

— Добре.

— Ето какво искам да направиш — казах аз.

Тони ме изслуша внимателно. Не ме прекъсна нито веднъж. Нямаше въпроси.

Когато приключих, той попита:

— Колко време се върви дотам?

— Петнайсет минути — отвърнах.

— Ще се видим тогава — каза той и затвори.

Все още бях по анцуг и маратонки. Отидох до шкафа в коридора, където си държа пистолетите, и го отключих. Оставих 38-ия калибър на полицата и извадих вместо него 9-милиметровия браунинг. Не знаех колко души има в колата. Може би щяха да ми потрябват повече от пет патрона. В браунинга вече имаше зареден пълнител. Заредих патрон в цевта, спуснах предпазителя и заключих шкафа. Сложих си официалната шапка на отбора „Ред Сокс“ от световното по бейзбол през 2004 г. Облякох якето от агнешка кожа. Прибрах пистолета на хълбока си. Проверих колко е часът, целунах Пърл по носа и излязох. Постоях на стълбището пред входа, като се наслаждавах на утрото. Видях как Теди Сап се приближава от другия край на Марлборо Стрийт. Усмихнах се. Беше облечен с късо моряшко палто, не носеше шапка и абсурдната му руса коса блестеше на слънцето. Движеше се толкова леко, че човек лесно можеше да не забележи колко едър е всъщност.