Робърт Паркър - Момиче за сто долара

Когато Теди се приближи достатъчно, за да стигне навреме, слязох по стълбището и тръгнах по Марлборо Стрийт към Бъркли Стрийт. Ръцете ми бяха в джобовете на якето. Весело си подсвирквах. Бях в настроение за любов.

След като се отдалечих достатъчно от сградата, в която беше апартаментът ми, така че да не мога да се прибера на бегом, от форда слязоха четирима души и тръгнаха право към мен. Единият беше дългокосият, а до него вървеше плешивият му другар. Другите двама бяха съответно набит мъж с яке на „Пейтриътс“ и друг с бръсната глава и татуировки на врата. Когато ме настигнаха, спрях.

— Белите на нищо не приличат, когато си обръснат главата — казах на цялата групичка.

Човекът с обръснатата глава попита:

— На мен ли говориш, приятел?

— Просто изказах общо мнение — отвърнах.

— Няма значение — намеси се плешивият. — Имаме съобщение за теб от Оли Демарс.

— Еха — казах аз. — Цяло съобщение.

Дългокосият и плешивият бяха пред мен. Другите двама бяха минали зад гърба ми. Набитият се опита да ме хване. Преди да успее, се извърнах настрани и го ударих с лакът в лицето. Той залитна и направи неуверена крачка назад, а в същия момент зад дългокосия и плешивия се появи и Теди Сап. Сап удари дългокосия отзад по тила с длан.

Ударът го събори направо в кишата на тротоара. На свой ред аз ударих мъжа с обръснатата глава четири пъти — толкова бързо, колкото можех. Ляв прав, ляво кроше, ляво кроше, десен прав. Той падна. Обърнах се да потърся набития. Той вече отстъпваше. Озърнах се към плешивия. Той пък се опитваше да извади пистолет изпод палтото си. Когато най-сетне успя, Теди Сап го изби от ръката му почти пренебрежително. Плешивият отстъпи една крачка, като вдигна ръце пред себе си. Сап го ритна в чатала с такава сила, че го вдигна от земята. Плешивият изквича, преви се от болка, падна в кишата и остана там. Двамата със Сап едновременно се обърнахме към човека с якето на „Пейтриътс“. Той отстъпи още две крачки, обърна се и избяга. Наблюдавахме го, докато не зави надясно по Арлингтьн Стрийт и не се изгуби от поглед.

Обърнах се към тримата на земята. Плешивият щеше да има нужда от известно време, за да се възстанови. Човекът с обръснатата глава стоеше на четири крака. Дългокосият беше успял да седне. Набързо ги претърсихме за други оръжия. Не намерихме.

— Най обичам да ги претърсвам — сподели Сап.

— Перверзник — отвърнах аз.

— Е, и? — попита той. Ухилих се.

— Бяха четирима души, а носеха само един пистолет — отбелязах аз. — Предполагам, че не са искали да ме убият.

Сап кимна.

— Е, какво беше съобщението? — попитах дългокосия. Той сведе поглед към тротоара и поклати глава.

— Би било доста тъпо — отбелязах. — Току-що ви пребиха двама души, които могат да продължат да го правят цяла седмица, ако се наложи. Какво трябваше да ми предадеш от Оли?

Сап леко го побутна в ребрата с върха на ботуша си. Дългокосият погледна първо към него, после към мен.

— Оли каза да ти кажем да стоиш далеч от проститутките.

— И?

— И да те пребием — призна дългокосият.

— Е, толкова можахте — отвърнах великодушно. Замълчахме. В далечината не се чуваха сирени. От Арлингтън Стрийт не пристигаха патрулки. Дори някой да беше видял боя, явно беше преценил, че няма нужда да вика полицията. Пак се обърнах към дългокосия. Не знаеше нищо повече. Нито един от тях не знаеше нищо повече. Бяха обикновени черноработници. Нямаше смисъл да ги разпитвам.

— Кажи на Оли, че ако продължава да ме дразни, ще отида да му вържа нишката на възел — наредих.

Дългокосият кимна.

— Изчезвай — добавих.

Дългокосият и колегата му с обръснатата глава бавно се изправиха. После с общи усилия вдигнаха плешивия, който продължаваше да се превива от болка, и го натовариха на задната седалка на форда. Теди Сап се наведе, вдигна пистолета на плешивия, разгледа го, кимна на себе си и го прибра в джоба на моряшкото си палто. Фордът запали и потегли. Когато стигна до Бъркли Стрийт, зави надясно към Стороу Драйв и се изгуби от поглед.

— Сещаш ли се това, дето каза за нишката на възел? — попита ме Сап.

— Опитвах се да измисля някаква цветиста метафора — обясних.

— Много ясно — каза той. — Но ако все пак се наложи наистина, може ли аз да го направя?

— Божичко! — възкликнах. — Трябва да си намеря някакви хетеросексуални помощници.

Ейприл живееше в един апартамент на четвъртия етаж на къщата, в която работеше. Бяхме там, пиехме кафе и по-хапвахме овесени сладки. Апартаментът беше приятен по неангажиращия начин, по който изглеждат стаите в добрите хотели. По стените имаше картини, подбрани много сполучливо. Не се виждаха фотографии.