Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Значи тя е поизлъгала?

— Сигурна съм, че знае всичко необходимо — каза Сюзън. — Но това важи за повечето жени на определена възраст.

— Не всички.

— Има хиляди неща, които могат да попречат на сексуалността. Липсата на умения не е най-често срещаният проблем.

— Аха — въздъхнах аз. — Нали не си научила нещо ново по въпроса в Олбъни?

Сюзън се ухили. С най-широката си многозначителна усмивка.

— Не съм ти изневерявала от един милион години — каза тя.

— Радвам се да го чуя.

— Но все пак бях зряла жена, когато се запознахме — продължи Сюзън. — Нали си спомняш? Имах вече един брак зад гърба си и бях научила доста неща.

Кимнах.

— А после дойде и онази малка история на запад — добави тя.

— Беше тогава — отвърнах. — Сега си е сега.

Тя ме погледна спокойно и сериозно. Ръката ми лежаше на масата. Сюзън протегна ръка и я сложи върху моята.

— Да, знам — заяви тя.

Помълчахме. Аз отпих от уискито си, а тя от своя коктейл.

— Нищо не правя по този случай — споделих. — Обикалям като муха без глава.

— Ако търсиш някакви отговори, обърни се към Ейприл — посъветва ме Сюзън.

— Тя отрича всичко — отвърнах.

— Тя има минало — каза Сюзън. — Може би то ще ти подскаже нещо.

Замислих се по въпроса.

— Какво стана с нея последния път? — попита Сюзън.

— Влюби се в най-неподходящия човек.

— А преди това? — продължи да пита Сюзън. — Когато се запознахте?

— Търсеше любов на най-неподходящото място.

— Хората не се променят особено, ако не им се случи нещо наистина важно — каза Сюзън.

— Търсете мъжа — перифразирах аз важно.

— Може би — кимна Сюзън.

— На вас от Харвард ви сече пипето, а?

Сюзън енергично кимна.

— И винаги сме загорели за секс — добави.

— Е, не всички.

— Една ти стига — каза тя.

— Да — отвърнах. — Така е.

Вдигнах чашата си. Тя вдигна нейната. Чукнахме се.

— Бори се докрай, Харвард — казах аз.

Когато пристигнах в Ню Йорк, отседнах в хотел „Карлайл“. Можех да се настаня и в някой „Дейс Ин“ в Уест Сайд, при това значително по-евтино. Но щях да получа и значително по-малко за парите си, а годината беше добра за мен. В „Карлайл“ ми харесваше.

И така, в един ясен ветровит ден в Ню Йорк, в който не беше толкова студено — около нулата, — двамата с Патриша Ътли седяхме в ресторант „Галерия“ в хотел „Карлайл“ с изглед към Мадисън Авеню и пиехме чай. Мебелировката беше елегантна — кадифе и тъмно дърво. Чуваше се как пианистът репетира за вечерта. Свиреше нещо на Барбара Каръл. Или Бети Бъкли. Все едно се бях пренесъл в Ню Йорк от времето на Джордж Гершуин. Чувствах се по-разглезен от Парис Хилтън.

— Професионален бияч и собственичка на публичен дом пият чай в хотел „Карлайл“ — отбелязах аз. — Живеем във велика страна.

— Изглеждаме добре — изтъкна Патриша Ътли. — Това обикновено е достатъчно.

Наистина изглеждахме добре. Аз изглеждах както обикновено: едновременно изтънчен и грубоват, с определена прилика с Кари Грант, ако на Кари по-често му бяха чупили носа. Патриша Ътли беше облечена със син костюм с панталон на тънко райе и бяла блуза с широка яка. Косата й беше късо подстригана и имаше руси кичури като Ейприл. Беше дискретно гримирана. Изглеждаше в добра форма. Леките признаци на бръчки около устата й придаваха още по-изискан вид.

Поръчахме си чай по английски — със сандвичи и всичко останало. Харесвах поднесеното с чая, с изключение на самия чай. Но се опитах да не изневерявам на атмосферата.

— Още откакто се захванах със случая на Ейприл, сякаш си гоня опашката — споделих аз.

Патриша Ътли отпи от чая си и остави чашата.

— И искаш да ти помогна ли? — попита тя.

— Искам.

И двамата замълчахме, докато разглеждахме различните сервирани ни хапки.

— Нека да ти кажа какво знам и какво мисля — предложих.

— Моля.

Тя внимателно ме изслуша, като отпиваше от чая и по-хапваше от сандвич с краставичка. Изглеждаше заинтригувана. Не ме прекъсна нито веднъж.

Когато свърших, попита:

— Значи според теб е замесен любовник или бивш любовник, така ли?

— Не съм сигурен, но искам да проверя тази възможност — отвърнах.

— С какво мога да ти помогна? — попита тя.

— С информация.

— Въпросът с информацията е малко проблематичен — обясни Патриша Ътли. — В моя бизнес дискретността се цени най-високо.

— В моя също — заявих аз. Тя се усмихна.

— Значи ще бъдем дискретни един с друг.

— Трябват ми някакви имена — казах. — Нещо, с което да започна. Можеш ли например да ми дадеш списък на клиентите й през последната година, през която е работила за теб в Ню Йорк?