Робърт Паркър - Момиче за сто долара

Беше изял сандвича си. В моята чиния беше останала само половин кисела краставичка. Изядох и нея.

— На бара има черешов пай — отбелязах. — Под стъклото.

— Аха — отвърна Корсети. — Забелязах го още на влизане.

— Но няма да си поръчам от него — заявих решително.

— И аз — отвърна Корсети. — Ще ми кажеш ли какво точно правиш?

— Добре — отвърнах и му разказах всичко.

Докато говорех, сервитьорката дойде да прибере празните чинии. Замълчах.

— Искате ли нещо друго? — попита тя.

— Още кафе — отвърна Корсети. — И две парчета от черешовия пай. И сирене.

— Готово — каза тя и се отдалечи.

Докато привършвах с разказа си, двамата с Корсети здравата се натровихме с черешов пай и сирене. Когато свърших, той протегна ръка.

— Дай списъка. Ще ти се обадя.

Няколко дни действах на празен ход, докато не стана време за следващата среща с Корсети — този път в Гранд Сентръл Стейшън.

— Защо точно тук? — попитах, когато седнахме на една пейка в огромната чакалня с купол като в катедрала.

И двамата си бяхме взели по едно кафе в пластмасови чаши.

— Тук ми харесва — отвърна Корсети. — Гледам да идвам всеки път, когато имам възможност.

От високите прозорци бликаше светлина. Чакалнята беше пълна с хора. Сякаш част от Ню Йорк, но от друго време беше прехвърлена в двайсет и първи век. Корсети ми подаде голям плик за документи.

— Връщам ти списъка — каза той. — Писал съм бележки по него. Можеш да ги прочетеш после.

— Намери ли нещо интересно? — попитах.

— Само един — отвърна Корсети. — Лайънел Фарнсуърт.

— Какво е направил?

— Консорциум за недвижими имоти — обясни Корсети. — Купил известен брой малки еднофамилни къщи в северната част на Джързи. Точно преди собствениците им да фалират. Продал ги скъпо и прескъпо на юпита от Манхатън, като им обещал високи приходи от наеми и печалба в дългосрочен план. Спечелил процент от сделката и уредил финансирането, заради което получил и комисиона от банката.

— И?

— И се оказало, че повечето къщи не стават за нищо. Имали нужда от основен ремонт. Наемателите не били в състояние да плащат редовно. Ив крайна сметка юпитата се оказали с по една торба боклук в ръцете си.

— И един от тях си намерил адвокат — предположих.

— Не, събрали се и наели общ адвокат — отвърна Корсети. — Той отишъл при прокурора на Манхатън, който от своя страна говорил с нашите братовчеди в Джързи.

— И?

— И тъй като престъплението е извършено в два различни щата, Джързи и Ню Йорк, се намесили и федералните. Развихрили се страхотни съдебни битки за територия, но в крайна сметка Лайънел лежал две години в „Алънуд“ с присъда за някаква форма на междущатска измама с цел финансово облагодетелстване.

— Затворът „Алънуд“ — казах аз. — В Уайт Диър, щата Пенсилвания.

— Звучи като име на курорт — отбеляза Корсети.

— За леките присъди наистина е като курорт — отвърнах. — Имаш ли точните дати?

— Всичко е вътре — каза Корсети. — Аз само нахвърлях най-важното.

— А не изскочи ли някой друг? — попитах.

— Не.

Край нас мина един бездомник.

— Имате ли дребни, господа? — попита той.

Корсети бръкна за портфейла си. Палтото му се отвори и бездомникът видя пистолета на Корсети и значката на колана му. Отстъпи, без да изчака парите.

— Извинявайте — пропя той.

— Няма проблеми.

Корсети извади портфейла си.

— Ела тук — нареди.

— Слушам, сър.

Бездомникът отново пристъпи към пейката. Не смееше да ни гледа в очите. Беше приковал поглед в пода. Леко сви рамене, сякаш очакваше всеки момент Корсети да го удари.

— Нямам дребни — каза Корсети и му подаде банкнота от десет долара.

Бездомникът взе банкнотата и я загледа вторачено. Продължаваше да не гледа нито към Корсети, нито към мен.

— Чупката — каза Корсети.

— Слушам, сър — отвърна бездомникът. — Бог да ви благослови.

Той отстъпи назад, като продължаваше да гледа банкнотата в ръката си, после се обърна и се отдалечи през чакалнята към 42-ра улица.

— Проклети просяци — каза Корсети. — Униформените идват по два пъти на ден, за да ги разгонват, но те пак се връщат след половин час.

— Особено през зимата — отвърнах. — Смяташ ли, че „проклети просяци“ е подходящо название за нашите социално слаби братя и сестри?

— Понякога ги наричам и „скитници“ — отвърна Корсети. — Но само когато проявяват повече стил.

— Смяташ ли, че парите ще му помогнат? — попитах.

— Не.